Изминалият месец ще се запомни с протеста пред затвора в Бусманци, побоят извършен от нео-нацисти над леви активисти и първото по-сериозно наричане в медийното пространство на нещата с истинските им имена.
Няма да преразказвам събитията в дати и цифри. Предпочитам този път да помисля малко на глас за "насилието", макар че много се е писало и разсъждавало на тази тема.
I. Определения
Смята се , че насилието е нещо лошо, негативно, винаги отрицателно. Това разбиране в много (повечето?) случаи е вярно, но малко са нещата, които са "абсолютно" едностранни. Насилието в много случаи е не просто необходимо, то е животоспасяващо - питайте всяка жена, която се е спасила от изнасилване като е ритнала загорелия маниак по топките. Или пък питайте работниците, които окупират фабриката си и развалят кефа на собственика, който е мислил да изнесе машините в някоя съседна страна - с по-податливи на нечовешка експлоатация работници. Ще кажете и двата примера не са насилие, първият е самозащита, вторият е класова борба. Да, но абсолютно погледнато и самозащитата и борбата на работниците чрез окупация са насилие - физическо нараняване на нападателя-изнасилвач или неразрешено от закона възпрепятстване (чрез блокиране със собствените си тела) на намеренията на едрия капиталист. Крайно време е да спрем да се мъчим да избягаме от тази дума като от някакво проклятие. Това, че най-големите изроди (фашистите) използват насилие, не значи, че всяка форма на не-мирна съпротива е отречена, мръсна,гадна и не бива дори да се споменава. Наистина много по-добре е да можем да решим даден проблем с други, мирни, културни средства, но когато изнасилвача не разбира от "моля те, спри", е крайно време за ритник между краката. И след това няма нищо лошо да кажеш именно "ритнах го в топките, долния мръсник", а не да говориш глупости от рода на "с най-голямо съжаление ми се наложи да използвам физическа сила срещу него, който също е човешко същество и изпитва болка".
Опитът да се избяга от думите води до идиотски моменти при някои активисти от Северна Америка и Европа. Целта им е да представят правителството, полицията, десните психопати като единствените, които ползват насилие и започват да наричат със странни имена собствените си действия. Толкова абсурдни, че критиките са повече от задължителни:
Instead of claiming that smashing a window isn’t violent – a point that average people reject out of common sense (and therefore makes me wonder about the common sense of some anarchists) – why don’t we drop the semantics and admit that, yes, it’s very clearly violent and then make a case for it?...
Превод:
II. Абсолютни "мир и любов"
Други активисти са толкова уплашени от влагания негативизъм в думата "насилие", че отхвърлят абсолютно всяко действие, в което има и най-малък признак на нещо насилствено. Това са абсолютните пацифисти. Тяхната борба в крайна сметка се изражда до жалки молби към държавата да си спазва собствените закони. Съжалявам да го кажа, но част от еко-активистите в България изглежда са именно такива. Надяват се добрите политици (от Брюксел) да кажат на лошите (от България) да спрат да унищожават природата. Резултата : епичен провал на не една и две каузи.
III. Бомбата като абсолютна цел
Следващата група, която искам да опиша - това са крайните революционери от рода на някои (предимно несъществуващи вече) западни въоръжени групи. Те се отвращават от хората от предишната група (наричайки ги дори "мекотели") и като пълна противоположност на тях оправдават (и прилагат) всякакво насилие. Но единственото, което постигат е че се превръщат в секта, психопати отблъскващи (и нараняващи) обикновените хора. Самият Алфредо Бонано, смятан за идеолог точно на въоръжената борба, много точно е казал, че култа към оръжието и насилието е повече от глупав:
ЗАКЛЮЧЕНИЕ ?
Всички тези неща ги пиша за да покажа, че хвърлянето в която и да е крайност е вредно. А точно такова хвърляне (към пацифистката крайност) май взех да забелязвам тук и там след бруталните безобразия на нацистите. Да спрем фашизма само с...молби до полицията да си свърши работата !? Не че е лошо да има закони против фашизма, дори напротив - ксенофобията, расизмът, фашизмът и т.н. трябва да бъдат записани като престъпления срещу човечеството в основополагащите обществени договори на всяка една общност.
Но само с миролюбиви молби няма да стигнем до никъде. Силата е в разнообразието от тактики - от писането на статии разобличаващи "патриотите" като истински нацисти, през блокирането на кръстовища с флаш-мобове, а защо не и до проваляне на някое фашистко мероприятие - каквито много случаи има в други страни - страни в които хората твърдо се противопоставят на това разни бръснати психопати да си развяват пречупените кръстове по улиците или да си правят расистки концерти целите облечени като бостански плашила от Ку Клукс Клан.
Няма да преразказвам събитията в дати и цифри. Предпочитам този път да помисля малко на глас за "насилието", макар че много се е писало и разсъждавало на тази тема.
I. Определения
Смята се , че насилието е нещо лошо, негативно, винаги отрицателно. Това разбиране в много (повечето?) случаи е вярно, но малко са нещата, които са "абсолютно" едностранни. Насилието в много случаи е не просто необходимо, то е животоспасяващо - питайте всяка жена, която се е спасила от изнасилване като е ритнала загорелия маниак по топките. Или пък питайте работниците, които окупират фабриката си и развалят кефа на собственика, който е мислил да изнесе машините в някоя съседна страна - с по-податливи на нечовешка експлоатация работници. Ще кажете и двата примера не са насилие, първият е самозащита, вторият е класова борба. Да, но абсолютно погледнато и самозащитата и борбата на работниците чрез окупация са насилие - физическо нараняване на нападателя-изнасилвач или неразрешено от закона възпрепятстване (чрез блокиране със собствените си тела) на намеренията на едрия капиталист. Крайно време е да спрем да се мъчим да избягаме от тази дума като от някакво проклятие. Това, че най-големите изроди (фашистите) използват насилие, не значи, че всяка форма на не-мирна съпротива е отречена, мръсна,гадна и не бива дори да се споменава. Наистина много по-добре е да можем да решим даден проблем с други, мирни, културни средства, но когато изнасилвача не разбира от "моля те, спри", е крайно време за ритник между краката. И след това няма нищо лошо да кажеш именно "ритнах го в топките, долния мръсник", а не да говориш глупости от рода на "с най-голямо съжаление ми се наложи да използвам физическа сила срещу него, който също е човешко същество и изпитва болка".
Опитът да се избяга от думите води до идиотски моменти при някои активисти от Северна Америка и Европа. Целта им е да представят правителството, полицията, десните психопати като единствените, които ползват насилие и започват да наричат със странни имена собствените си действия. Толкова абсурдни, че критиките са повече от задължителни:
Instead of claiming that smashing a window isn’t violent – a point that average people reject out of common sense (and therefore makes me wonder about the common sense of some anarchists) – why don’t we drop the semantics and admit that, yes, it’s very clearly violent and then make a case for it?...
[If] smashing a window is merely a symbolic act, but not violent, what message are we trying to send? With smashing a window thus set as the absolute limit of
appropriate dissent, aren’t we really making the absurdly contradictory point that this violent system must be opposed through a variety of tactics, up to and including smashing a window (which is not violent, by the way). But no further. Is this the limit, then, of our resistance? What a sad comment on our motivations, if non-violence is the furthest frontier of our rage. (Цитат от тук)
Превод:
"Вместо да твърдим, че разбиването на един прозорец не е насилствено [действие] - твърдение, което здравият разум на повечето хора отхвърля (и ме кара да се чудя за здравия разум на някои анархисти) - защо не изоставим семантиката и да признаем, че , да, това е ясно изразено насилие ?
[Ако приемем,] че разбиването на прозорец е символичен ненасилствен акт, какво послание отправяме ? С това действие и поставянето на абсолютната граница на подходящата съпротива, всъщност не правим ли едно абсурдно противоречиво твърдение, че на тази насилствена система трябва да се противопостави разнообразие от тактики включващи и разбиване на прозорци. Но нищо повече! Това ли е лимита на нашата съпротива ? Колко жалко за нашата мотивация, ако пацифизма е границата на нашата ярост."
II. Абсолютни "мир и любов"
Други активисти са толкова уплашени от влагания негативизъм в думата "насилие", че отхвърлят абсолютно всяко действие, в което има и най-малък признак на нещо насилствено. Това са абсолютните пацифисти. Тяхната борба в крайна сметка се изражда до жалки молби към държавата да си спазва собствените закони. Съжалявам да го кажа, но част от еко-активистите в България изглежда са именно такива. Надяват се добрите политици (от Брюксел) да кажат на лошите (от България) да спрат да унищожават природата. Резултата : епичен провал на не една и две каузи.
III. Бомбата като абсолютна цел
Следващата група, която искам да опиша - това са крайните революционери от рода на някои (предимно несъществуващи вече) западни въоръжени групи. Те се отвращават от хората от предишната група (наричайки ги дори "мекотели") и като пълна противоположност на тях оправдават (и прилагат) всякакво насилие. Но единственото, което постигат е че се превръщат в секта, психопати отблъскващи (и нараняващи) обикновените хора. Самият Алфредо Бонано, смятан за идеолог точно на въоръжената борба, много точно е казал, че култа към оръжието и насилието е повече от глупав:
"Най-важните оръжия на революционерите са техните решителност, съвест, решението им да действат, тяхната индивидуалност. Оръжията сами по себе си са просто средства и като такива трябва да бъдат постоянно подлагани на критична преценка. Важно е да развием критика към оръжията. Твърде често сме виждали освещаване на картечницата и военната ефикасност.
Въоръжената борба не се отнася само до оръжията. Те сами по себе си не могат да представляват революцията. Опасно е да редуцираме сложната реалност до едно единствено нещо. Фактически играта включва риск. Може да превърне живото преживяване в нищо повече от играчка, превръщайки го в нещо мистично и абсолютно. Не е случайно, че картечницата се появява в символите на много революционни въоръжени групи."
ЗАКЛЮЧЕНИЕ ?
Всички тези неща ги пиша за да покажа, че хвърлянето в която и да е крайност е вредно. А точно такова хвърляне (към пацифистката крайност) май взех да забелязвам тук и там след бруталните безобразия на нацистите. Да спрем фашизма само с...молби до полицията да си свърши работата !? Не че е лошо да има закони против фашизма, дори напротив - ксенофобията, расизмът, фашизмът и т.н. трябва да бъдат записани като престъпления срещу човечеството в основополагащите обществени договори на всяка една общност.
Но само с миролюбиви молби няма да стигнем до никъде. Силата е в разнообразието от тактики - от писането на статии разобличаващи "патриотите" като истински нацисти, през блокирането на кръстовища с флаш-мобове, а защо не и до проваляне на някое фашистко мероприятие - каквито много случаи има в други страни - страни в които хората твърдо се противопоставят на това разни бръснати психопати да си развяват пречупените кръстове по улиците или да си правят расистки концерти целите облечени като бостански плашила от Ку Клукс Клан.
Няма коментари:
Публикуване на коментар