Anarchy armed: Armed joy

Показват се публикациите с етикет Armed joy. Показване на всички публикации

20 февруари 2010

Въоръжена радост, XI глава

Нека приключим с чакането, съмненията, мечтите за социален мир, малките компромиси и наивността. Всички метафорични глупости предлагани ни в магазините на капитализма. Нека оставим настрана великите анализи, които обясняват всичко до последния детайл. Големи томове пълни с общи приказки и страх. Нека оставим настрана демократичните и буржоазни илюзии за диалог и дебат. Нека отхвърлим мъдростта на буржоазната етика на работата. Нека отстраним вековете християнство, което ни е учило да се жертваме и подчиняваме. Нека отстраним свещениците, началниците, революционните водачи. Нека сложим настрана бройките, илюзиите за количество, законите на пазара. Нека седнем за момент на руините на историята и да се огледаме.
Светът не ни принадлежи. Ако някой господар е толкова глупав, че да го иска в това състояние, нека го има. Нека брои руините на местата на сградите, гробищата на местата на градовете, калните потоци на местата на реките и блатата на местата на моретата. Най-големия спектакъл на света вече не ни впечатлява. Ние сме сигурни, че общностите на радостта ще изникнат от борбата тук и сега. И за първи път животът ще триумфира над смъртта.

КРАЙ

13 февруари 2010

Въоръжена радост, X глава

„Совата полита”. Могат ли действия, които започват зле, да имат добър край. Може ли революцията, забавяне от революционерите толкова дълго, да се реализира въпреки остатъчното желание за социален мир.
Капиталът ще даде последната дума на белите якички. Затворите няма да ги има още дълго. Крепостите от миналото, които са оцелели само във фантазиите на някои екзалтирани стари революционери, ще изчезнат заедно с идеологията базирана на социалната ортопедия. Няма да има повече каторжници. Престъпността която създава капитала ще бъде рационализирана, ще се справят с нея чрез лудници.
Когато цялата реалност е зрелище, да отхвърлиш спектакъла значи да си извън реалността. Всеки който го направи е луд. Отказът да се преклониш пред бога на стоките води до изпращане в психо-санаториум. Там лечението ще е радикално. Няма да има повече мъчения в стил „инквизиция” и кръв по стените – такива неща разстройват публичното мнение. Те карат честните да се намесят, така развалят хармонията на спектакъла. Тоталната анихилация на личността, считана за единственото радикално лечение за болните умове, не разстройва никого. Докато човека на улицата чувства, че е обграден от спокойната атмосфера на капиталистическия спектакъл, той ще се чувства далеч от вратите на санаториума. Светът на лудостта за него ще е другаде, дори и когато има по една лудница до всяка фабрика, срещу всяко училище, зад всяко парче земя, по средата на всеки жилищен квартал.
Ние трябва да се погрижим да не павираме пътя на цивилните слуги в бели якички.
Капиталът програмира интерпретиращ код, който да циркулира на масово ниво. В основата на този код е заложено публичното мнение да смята тези които атакуват реда на шефовете т.е. революционерите за луди. От тук нуждата да се затварят в лудници. Затворите също се рационализират по германския модел докато станат санаториуми за психично болни.
Поведението на капитала не е продиктувано от нуждата му да се защитава. То се дължи на логиката на стоковото производство. За капитала лудницата е място, където глобалността на зрелищната функционалност е нарушена. Затворите се опитват да изпълняват тази функция, но не успяват заради самата тяхна идеология като социални ортопедики.
„Мястото” на санаториума от друга страна няма начало и край, няма история, нито непостоянството на спектакъла. Това е място на тишината. Другото „място” в което царува тишина – гробището, има дарбата да говори силно. Мъртвите говорят и то говорят силно и високо. Те могат да имат тежест, голяма тежест. Затова капиталът ще се мъчи да намали бройката им. И за тази цел „пациентите” на санаториумите ще се увеличават. „Земята на социализма” има опит в това отношение.
Санаториума е перфектната терапевтична реализация на свободното време, временното спиране на работата без травми на стоковата структура. Липсата на продуктивност, без отричането на продуктивността. Лудият не трябва да работи, следователно това потвърждава, че работата е мъдрост – обратното на лудост.
Когато казваме, че времето не е назряло за въоръжена атака срещу Държавата, ни отваряме вратите на психо-диспансерите за другарите, които извършват такива атаки. Когато казваме, че не е дошло времето на революцията, ние затягаме усмирителната риза. Когато казваме, че такива действия са провокация, ние обличаме белите престилки.
Когато броя на опонентите бе незначителен, смъртоносният изстрел бе ефективен. Дузина мъртво може да бъдат допуснати. Трийсет хиляди, сто хиляди, двеста хиляди ще маркират повратна точка в историята, революционен момент с ослепителен блясък способен да наруши мирната хармония на спектакъла. Но капиталът е по-хитър от това. Лекарствата притежават неутралност, която куршумите нямат. Те имат алибито, че лекуват.
Може ли лудостта да бъде хвърлена обратно в лицето на капитала. Обществото е един огромен психо-санаториум. Могат ли термините на контра-позицията да бъдат отхвърлени.
Неутрализацията на индивида е постоянна практика за капитала. Изравняването на мненията е терапевтичен процес, машина на смъртта. Производството не може да действа без това подравняване. И ако отказът от това, изборът на радост пред лицето на смъртта, е признак на лудост, то е време всеки да започне да разбира капанът, който е заложен.
Целият апарат на западната културна традиция е машина на смъртта, отрицание на реалността, царство на лъжите, които са акумулирали всякакъв вид поквара и несправедливост, експлоатация и геноцид. Ако отказът да приемем тази логика е заклеймявана като лудост, тогава ние трябва да правим разлика между лудост и лудост.
Радостта се въоръжава. Нейната атака превъзмогва стоковата халюцинация, машината, отмъщението, лидерът, партията, количеството. Нейната борба разбива логиката на печалбата, архитектурата на пазара, програмирането на живота, последният документ в последният архив. Но преминаването в света на радостта от света на смъртта не е лесно. Това което се смята да илюзия в единия свят е реалност в другия и vice versa. Физическата смърт, заемаща толкова много внимание в света на смъртта не е толкова смъртоносна колкото живота там.
Капиталът притежава способността да мистифицира съобщенията на радостта. Революционерите на количествената логика са неспособни да разберат преживяването на радост в дълбочина. Понякога те колебливо правят незначителни опити. В други случаи се отдават на критика не много по-различна от тази на капитала. В спектакъла това е добре. Активният елемент на тази акумулирана маса е работата. Нищо не може да бъде едновременно позитивно и негативно в рамката на производството. Възможно е да се спре работата, но не като отрицание на самата работа, а единствено като нейно временно прекратяване. По същия начин е възможно да имаме нещо което не е стока, но само в контекста на „свободното време”, където нещото се прави като хоби, между отделните цикли на работата. Ясно е, че тези концепции – „не-работа” и „не-стока” са фикции за генералния модел на производството. Само чрез изясняване на значенията в света на радостта и на значенията в света на смъртта като противоположни елементи от два борещи се свята, е възможно да имаме истинското значение на акциите на радостта. Всеки който започва да преживява радостта, дори и когато не е директно свързана с атаката над капитала е по-вероятно да улови значението на тази атака, или поне повече от тези, които са вързани към остарялата визия за сблъсъка базиран на илюзията за количество. Значи совата все още може да размаха крила и да полети.

01 януари 2010

Въоръжена радост, IX глава

Лесно е. Можеш да си го направиш сам. Или с няколко надеждни приятели. Сложни средства не са необходими. Нито дори голямо техническо познание. Капиталът е уязвим. Всичко което ти е нужно е решителност. Многото приказки са ни направили глупави. Не е въпроса на страх. Не се страхуваме, просто сме пълни с глупави изфабрикувани идеи от които не можем да се откъснем.
Всеки, който е решен да осъществи неговите или нейните нужди не е с някаква извънредна смелост, а просто човек, чиито идеи са избистрени, който е осъзнал, че е безсмислено да играеш ролята определена ти от капитала. Напълно осъзнали, те нападат с невъзмутима решителност. И правейки го, те се осъзнават като човешки същества. Те се осъзнават в щастието. Царството на смъртта изчезва пред очите им. Дори и когато разрушават и причиняват терор сред шефовете, в техните сърца и в сърцата на експлоатираните, има радост и спокойствие.
Революционните организации срещат трудности да разберат това. Те налагат модел, който пресъздава реалността на производството. Количествената предопределеност на което им пречи да имат каквото и да е качествено действие до нивото на естетическото измерение на радостта. Тези организации също търсят въоръжена атака в чисто количествен аспект. Целите се избират в смисъла на фронтален сблъсък.
По този начин капиталът е способен да контролира всеки непредвиден случай. Дори може да си позволи лукса да приеме противоречията, да изтъкне зрелищните цели, да използва негативните ефекти върху производителите, с цел да разшири спектакълът. Капиталът приема сблъсъкът в полето на количествата, защото там той знае всички отговори. Има монопол върху правилата и произвежда решенията. В точно обратния случай, радостта от революционния акт е заразителна. Играта придобива значение, когато е играна в реалността. Но това значение не кристализира в модела управляван отгоре. Тя се разделя на хиляди значения, всички продуктивни и нестабилни. Вътрешните връзки на играта се реализират в атаката. Но цялостното чувство оцелява, значението което играта има за тези които са изключени и искат да възвърнат себе си чрез нея. Тези, които решават да играят първи и тези, които „наблюдават” освободителните последици от играта, са важни за самата игра. Общността на радостта е структурирана по този начин. Това е спонтанен начин да влезе в контакт, фундаментален за реализацията на най-дълбокото значение на играта. Играта е акт на комуната. Рядко се представя като изолиран факт. Когато го прави, често съдържа негативните елементи на психологическа репресия, не е позитивно приемане на играта като съзидателен момент на борбата.
Общностното чувство е това, което предпазва от проява на тирания в самата игра. При липса на такива взаимоотношения един индивид може да наложи собствените си правила и разбирания които ще са непонятни за всички други, което ще направи играта просто временно спиране на мислите за собствените проблеми на хората (проблемите на работата, отчуждението, експлоатацията).
В общностното съгласие играта е обогатена с поток от реципрични действия. Креативността е по-голяма когато идва от реципрочно проверени освободени въображения. Всяко ново изобретение, всяка нова възможност може да бъде преживяна колективно без пре-конструиран модел и има жизнено значение дори и само с това че е един момент на креативност, дори и да срещне хиляди трудности при реализацията. Традиционната революционна организация свършва с налагането на своите техници. Клони неизбежно към технокрация. Голямото значение придадено на механичния аспект на едно действие го разваля междувременно.
Революционна структура която търси момента на удоволствието в действието целящо унищожението на властта, разглежда средствата за това унищожение, точно като такива – просто средства. Тези които ги ползват не трябва да стават техни роби. Също както тези, които не знаят как да ги ползват, не трябва да стават роби на тези, които знаят. Диктатурата на средствата е най-лошата диктатура.
Най-важните оръжия на революционерите са техните решителност, съвест, решението им да действат, тяхната индивидуалност. Оръжията сами по себе си са просто средства и като такива трябва да бъдат постоянно подлагани на критична преценка. Важно е да развием критика към оръжията. Твърде често сме виждали освещаване на картечницата и военната ефикасност.
Въоръжената борба не се отнася само до оръжията. Те сами по себе си не могат да представляват революцията. Опасно е да редуцираме сложната реалност до едно единствено нещо. Фактически играта включва риск. Може да превърне живото преживяване в нищо повече от играчка, превръщайки го в нещо мистично и абсолютно. Не е случайно, че картечницата се появява в символите на много революционни въоръжени групи.
Ние трябва да превъзмогнем това за да разберем радостта като дълбоко значение на революционната борба, избягвайки илюзиите и капаните които са част от търговския спектакъл като мистични и митични обекти.
Капиталът напряга последни усилия, когато среща въоръжена борба. Защитава последната граница. Има нужда от подкрепата на общественото мнение за да действа в едно поле където не е сигурен в себе си. Така, че той започва психологическа война използвайки най-изтънчените методи на съвременната пропаганда.
Просто казано, начинът по който капиталът е физически организиран днес го прави уязвим на всяка революционна структура, която е способна да вземе решение за своето собствено време за действие и начин на атака. Капиталът е на ясно с тази си слабост и взема мерки. Полицията не е достатъчна. Нито армията. Той има нужда от постоянната помощ на хората. Даже на най-бедната част от пролетариата. Така, за да постигне това, той трябва да раздели класовия фронт. Трябва да разпространи мита за опасността от въоръжените организации сред бедните, заедно с мита за святостта на Държавата, морала, законите и т.н.
Той индиректно бута такива организации и техните членове да приемат прецизни роли. Веднъж влезли в „роля”, играта повече няма значение. Всичко става „сериозно”, толкова илюзорно. Влиза в царството на спектакъла и става стока. РАДОСТТА става „маска". Индивидът става анонимен, вживява се в ролята и повече не различава представлението и реалността.
За да разкъсаме омагьосания кръг трябва да отхвърлим всички роли, включително тази на „професионални” революционери. Въоръжената борба не трябва да става професия, точно разделението на задачи, което външният аспект на капитализма иска да наложи.
„Направи си го сам”. Не позволявай глобалният аспект на играта да бъде редуциран до роли. Защитавай правото си да се наслаждаваш на живота. Попречи на капиталистическия проект на смъртта. Капиталът може само да проникне в света на съзиданието и играта като трансформира играещия в „играч”, създателя в мъртвец, който се залъгва като вярва че е жив.
Няма смисъл да говорим за игра, ако тя стане централизирана. Трябва да предвидим тази възможност – капиталът да превземе отново революционния проект, когато говорим за „въоръжена радост”. И единственият начин това да стане е чрез управляване на света на играта отвън. Чрез установяване на ролите на играчите и митологията на средствата. Чрез разкъсване на границите на централизацията (военизираната партия), постигаме в резултат объркване на капитала. За него действията направлявани от радостта са енигма. Нещо без прецизна цел. И това е така защото самата есенция, цели и реалност на капитала са илюзорни, а есенцията, целите и реалността на революцията са конкретни.
Нуждата от комунизъм взема мястото на нуждата да се произвежда. В светлината на тази нужда в общността на играта, решенията на индивида придобиват значение. Нереалният илюзорен характер на моделите на смъртта от миналото става видим. Унищожението на началниците значи унищожението на стоките и унищожението на стоките значи унищожение на началниците.

01 декември 2009

Въоръжена радост, VIII глава

Няма да има революция, докато не настъпят казаците (Coeurderoy)

VIII глава

Играта е също енигматична и противоречива в логиката на капитала, която я използва като част от търговския спектакъл. Така придобива двусмисленост, която по принцип не притежава. Тази двусмисленост идва от илюзорната структура на капиталистическата продукция. По този начин играта става просто временно спиране на производството, вмъкната фраза за „мир” във всекидневието. И играта става програмирана и използвана научно.
Когато е извън царството на капитала, играта е хармонично изградена от своя собствен съзидателен импулс. Не е свързана с това или онова представление изискано от света на производството, а се развива автономно. Само в тази реалност играта е жизнерадостна и дава удоволствие. Тя не просто временно спира нерадостта и мъчението причинени от експлоатацията, но ги премахва, ставайки част от реалността на живота. По този начин се противопоставя на триковете прилагани от реалността на смъртта.
Унищожителите на реалността на смъртта се борят срещу митичното царуване на капиталистическите илюзии, царуване, което макар да се стреми към вечност, се търкаля в прахта. Радостта се ражда от играта на унищожение, от разпознаването на дълбоката трагедия, и от осъзнаването на силата на ентусиазма, който е способен да разкъса паяжините на смъртта. Въпроса не е да се противопоставяме на ужаса с ужас, трагедията с трагедия, смъртта със смърт. Това е конфронтация между радостта и ужаса, радостта и трагедията, радостта и смъртта.
Да убиеш полицай не е необходимо да наденеш робата на съдията набързо изчистена от кръвта на предишните присъди. Съдилищата и присъдите са винаги част от спектакъла на капитала, дори когато ги извършват революционери. Когато един полицай е убит, неговата отговорност не се мери на везните, сблъсъкът не е въпрос на аритметика. Никой не програмира визия за взаимоотношението между революционното движение и експлоататорите. Някой отговаря на настоящото ниво на нуждата, която е дошла да се структурира в революционното движение, нужда, която всички анализи и оправдания на този свят няма никога да успеят да наложат сами. Тази нужда е атаката срещу врага, експлоататорите и техните слуги. Тя се поражда бавно вътре в движението. Само когато се появи открито, движението преминава от защитна фаза в атака. Анализите и моралните оправдания са движение нагоре срещу , а не надолу по течението на тези които излизат на улиците, опитвайки се да ги препънат. Те съществуват във вековете на систематично насилие, което капиталът е упражнявал върху експлоатираните. Но те не е задължително да се появят във форма, която е завършена и готова за използване. Това ще бъде по-нататъшна реализация на намеренията, нашия блян да наложим един модел над реалността, който не и принадлежи.
Нека тези казаци да се спрат. Ние не подкрепяме ролята на реакцията, това не е за нас. Ние отказваме да приемем двусмислената покана на капитала. Вместо да стреляме по нашите другари или един по друг, винаги е по-добре да стреляме срещу полицията. Имало е времена в историята, когато науката е съществувала в съзнанието на тези, които се борят. В такива времена не е имало нужда от интерпретатори на истината. Тя се е появявала от нещата както са си. Реалността на борбата създава теорията. Раждането на стоковия пазар маркира формирането на капитала, преминаването от феодални форми на производство към капиталистически. С навлизането на производството в зрелищната си фаза, стоковата форма се е разпростряла към всичко, което съществува: любовта, науката, чувствата, съзнанието и т.н..
Спектакълът се разшири. Втората фаза не е отрицание на първата, както твърдяха марксистите. Тя е съвсем различна фаза. Капиталът поглъща всичко, дори революцията. Ако тя не скъса с модела на производството, ако не предложи нови алтернативни форми, капитализмът ще я погълне в търговския спектакъл.
Само борбата не може да бъде погълната. Някои нейни форми, прецизно кристализирайки в организационни единици, могат да свършат като част от спектакълът. Но когато скъсат с голямата значимост, която капиталът дава на производството, това става твърде трудно.
Във втората фаза въпросът за сметките и отмъщението няма смисъл. Ако се споменават, те приемат метафорично значение.
Илюзорната игра на капиталът (търговският спектакъл) трябва да бъде заменен от реална игра на въоръжена атака срещу него за унищожението на нереалното и зрелищното.

08 ноември 2009

Въоръжена радост, VII глава

Животът е толкова скучен, няма какво да се прави освен да се похарчим цялата заплата за последния модел рокля или риза. Братя и сестри, какви са истинските ви желания ? Да седите в кафетата, да изглеждате чужди, празни, пиейки някакво безвкусно кафе ? Или може би да го ВЗРИВИТЕ ИЛИ ПОДПАЛИТЕ (The Angry Brigade)

VII глава

Великият спектакъл на капитала ни е погълнал до шията. Актьори и зрители, без значение. Ние си сменяме ролите като гледаме с отворена уста другите или ги караме те да ни гледат зяпнали. Ние слизаме от стъклената карета, макар да знаем, че е само една тиква. Магията на феята е залъгала нашата критичност. Сега трябва да играем играта. До полунощ, поне.
Бедността и глада все още са двигателните сили на революцията. Но капитала разширява спектакъла. Иска нови актьори на сцената. Най-великото представление на света ще продължава да ни изненадва. Винаги по-усложнен, по-добър и по-добре организиран. Нови клоуни са готови да се качат на трибуната. Нови видове диви животни ще бъдат опитомени.
Поддръжниците на количеството, обичащите аритметиката, ще бъдат първите и ще бъдат заслепени от театралните светлини, теглейки масите от необходимостта и идеологиите на изкуплението заедно с тях.
Но нещо от което няма да могат да се отърват ще е тяхната сериозност. Най-великата опасност срещу която ще се изправят ще е смеха. В спектакъла на капитала, радостта е смъртоносна. Всичко е мрачно и погребално, всичко е сериозно и подредено, всичко е рационално и програмирано, точно защото е фалшиво и илюзорно.
Отвъд плача, отвъд другите проблеми на слабото развитие, отвъд бедността и глада, последната битка, която капитала ще брани, решителната битка ще е срещу скуката.
Революционното движение ще трябва също да води своите битки. Не само традиционните срещу капитала, но и нови – срещу себе си. Скуката го атакува отвътре, причинявайки му влошаване и задушаване.
Нека оставим тези, които харесват спектакъла на капитализма. Тези, които са доста щастливи да си играят ролите до края. Тези хора мислят, че реформите наистина могат да променят нещата. Но това е повече идеологическа обвивка отколкото нещо друго. Те знаят много добре, че променянето на частите е едно от правилата на системата. То е полезно за капитала да поправи нещата за известно време.
Има момент в който няма липса на хора атакуващи властта на капитала с думи. Тези хора причиняват голямо объркване. Те излизат с велики твърдения, но повече не впечатляват никого, най-малкото капитала, който лукаво ги използва за най-деликатната част от спектакъла. Когато има нужда от солист, слага един от тези изпълнители на сцената. Резултатът е жалък. Истината е, че зрелищния механизъм на стоките трябва да бъде разрушен чрез влизането в царството на капитала, неговите координиращи центрове, до самите градивни частици на продукцията. Помисли си каква чудесна експлозия от радост, какъв велик съзидателен скок напред, каква невероятна безцелна цел.
Трудно е да влезеш радостно в механизмите на капитала със символите на живота. Въоръжената борба често е символ на смъртта. Не защото носи смърт на шефовете и техните слуги, но иска да наложи структурите на царството на смъртта. Разбрано по различен начин, това наистина ще бъде радост в действие, способна да разруши структурните условия наложени от търговския спектакъл като военизирана партия, превземане на властта, авангардът.
Това е другият враг на революционното движение. Неразбирането. Отказът да се видят новите условия в конфликта. Настойчивостта в налагането на моделите на миналото, които сега са станали част от търговския спектакъл.
Игнорирането на новата революционна реалност води до теоретично и стратегическо съзнание за революционния капацитет на самото движение. И не е достатъчно да кажем, че има врагове толкова близко както да го направим необходимо да се намесим веднага без да гледаме за въпроси от теоретично естество. Всичко това крие неспособността да се посрещне лице в лице новата реалност в движението и да се избегнат грешките на миналото, които имат сериозни последици в настоящето. И този отказ подхранва всякакви видове политически илюзии.
Категории като отмъщение, лидери, парии, авангард, количествено натрупване значат нещо само в измерението на това общество и едно такова значение благоприятства увековечаването на властта. Когато гледаш на нещата от революционна гледна точка т.е. пълното и окончателно елиминиране на властта, тези категории стават безсмислени.
Чрез придвижването до „никъдето” на утопията, нарушаването на работната етика, обръщането и тук и сега в радост в реализирането, ние намираме себе си в една структура, която е далече от историческите форми на организация.
Тази структура се променя постоянно, така избягва кристализацията. Той се характеризира с само-организацията на производителите на работното място и само-организацията на борбата срещу работата. Не за да завладее средствата за производство, но за отказ от производство чрез организационни форми, които постоянно се променят.
Същото става и с безработните и обикновените работници. Стимулирани от скуката и от отчуждението, появяват се структури на базата на само-организацията . Налагането на цели от някаква външна организация ще убие движението и ще го предаде на търговския спектакъл.
Повечето то нас са вързани към тази идея за революционна организация. Дори анархистите, които отхвърлят авторитарната организация, не я презират. На тази основа ние всички приемаме идеята, че противоречивата реалност на капитала може да бъде атакувана с подобни средства. Ние правим това, защото сме убедени, че тези средства са легитимни, породили се като такива от същото поле на борба като капитала. Ние отказваме да приемем, че не всеки може да вижда нещата както ние ги виждаме. Нашата теория е идентична с практиката и стратегията на нашите организации.
Разликите между авторитарните поддръжници и нас са много, но те всички изчезват при общата съдба в историческата организация. Анархията ще бъде достигната чрез работата на тези организации (съществени разлики единствено се появяват в подхода). Но тази съдба показва нещо много важно: твърдението на цялата наша рационална култура да обяснява реалността в прогресивни термини. Тази култура се базира на идеята, че историята е необратима, заедно с идеята за аналитичния капацитет на науката. Всичко това ни кара да виждаме настоящето като кулминационна точка на всички усилия на миналото в борбата срещу властта на мрака (капиталистическата експлоатация). Следователно, ние сме убедени, че ние сме по-напреднали от нашите предшественици, способни да приложим на практика теориите и организационните стратегии, които са сбор на опита от миналото. Всички тези, които отхвърлят това разбиране автоматично се намират извън реалността, която по дефиниция представлява история, прогрес и наука. Всеки, който отрича тази реалност е анти-исторически, анти-прогресивен и анти-научен. Осъден без право на обжалване. Подсилени с идеологическа броня ние излизаме на улиците. Тук се сблъскваме с реалността на борбата, която е структурирана доста различно от рамката на нашите анализи. Една прекрасна утрин на една мирна демонстрация полицията започва да стреля. Другарите отвръщат на огъня, полицаи падат. Анатема! Това е мирна демонстрация. За да дегенерира до индивидуална партизанска престрелка трябва да е имало правокация. Нищо не може да мине извън перфектната рамка на нашата идеологическа организация. Всичко извън е лудост и правокация. Супермаркетите се унищожават, магазини, храна и оръжия се заграбват, луксозни коли горят. Това е атака срещу консуматорския спектакъл в най-явната му форма. Новите структури се придвижват в тази посока. Те придобиват форма изведнъж, само с малко необходима стратегическа ориентация. Без превземки, без дълги аналитични предпоставки, без комплексни поддържащи теории. Те атакуват. Другарите се идентифицират с тези структури. Те отхвърлят организациите, които дават власт, равновесие, чакане, смърт. Техните действия са критика на самоубийствената позиция „изчакай-и-виж”. Анатема! Трябва да има правокация.
Съществува идея откъсналата се от традиционните политически модели, която се явява критика на самото движение. Иронията става оръжие. Не в писателско изследване, а на улицата. Не само слугите на шефовете, но и революционните лидери от близкото и далечно минало се намират в затруднено положение като резултат от това. Манталитета на малкия шеф и водача на група също попада в криза. Анатема! Единствената легитимна критика е тази срещу шефовете и трябва да се съобразява с правилата наложени от историческата традиция на класовата борба. Всеки, който страни от „семинарията” е правокатор.
Хората са уморени от срещи, от класическите безсмислени маршове, от теоретичните дискусии, които цепят косъма на четири, безкрайните различия, монотонността и мизерията на определени политически анализи. Те предпочитат да правят любов, да пушат, да слушат музика, да излизат на разходка, да спят, да се смеят, да играят, да убиват полицаи и да нападат журналисти, да убиват съдии и да палят казарми. Анатема! Борбата е единствено легитимна когато е разбираема за лидерите на революцията. В противен случай, съществува риск нещата да излязат извън техен контрол, трябва да е правокация.
Побързай приятел, застреляй полицая, съдията, шефа. Сега, преди полицията да ти попречи.
Побързай да кажеш „не”, преди новите репресии да те убедят, че казването на „не” е безсмислено, лудост, и че трябва да приемеш гостоприемността на лудницата.
Побързай да атакуваш капитала, преди нова идеология да го е направила свещен за теб.
Побързай да отхвърлиш работата преди някой нов софист да ти каже отново, че „работата те прави свободен”.
Побързай да играеш. Побързай да се въоръжиш.

08 октомври 2009

Въоръжена радост, VI глава

Въоръжена радост, предговор
Въоръжена радост, I глава
Въоръжена радост, II глава
Въоръжена радост, III глава
Въоръжена радост, IV глава
Въоръжена радост, V глава

Докато сте този, който хвърля топката всичко е умение и лесна победа, само когато внезапно станете този, който хваща топката хвърлена от вечния играч срещу вас, срещу вашия център, с всичката си сила, по една от тези арки на божествените строители на мостове, само тогава сте способни да хванете силата не само ваша, но и на целия свят. (Rilke)

VI глава

Всички вярваме, че сме изпитвали радост. Всеки един от нас вярва, че сме били щастливи поне веднъж през живота си. Само, че това радостно преживяване е било пасивно. Случвало се е да се радваме на самите себе си. Не може да „желаем” радост, така както не можем да задължаваме радостта да се появява, когато искаме.
Цялото това разделяне между нас и радостта зависи от „разделянето” от самите себе си, разделени на две от процеса на експлоатация.
Ние работим през цялата година за да имаме „радост” през празничните дни. Когато те дойдат ние се чувстваме „задължени” да „се наслаждаваме” на факта, че сме в почивка. Форма на мъчение като всяко друго. Същото е и за неделите. Ужасен ден. Разреждането на илюзията за свободно време ни показва празнотата на меркантилния спектакъл в който живеем. Същият празен поглед върху наполовина празната чаша, телевизионния екран, футболния мач, дозата хероин, екрана в киното, пътните задръствания, неоновите светлини, къщите-полуфабрикати, които завършват убийството на пейзажа.
Да търсиш „радост” в дълбините на който и да е от многото форми на капиталистическия спектакъл е истинска лудост. Но това е точно, което капиталът иска. Прекарването на свободното време програмирано от нашите експлоататори е убийствено. Кара те да искаш да отиваш на работа.
Не може да дойде истинска радост от рационалния механизъм на капиталистическата експлоатация. Радостта няма фиксирани правила за да я категоризираме. Дори и така, ние трябва да сме способни да я желаем. В противен случай ще сме загубени.
Търсенето на радост е съзнателно действие, ясен отказ на фиксираните условия на капитала и неговите ценности. Първият от тези откази е този на работата като стойност. Търсенето на радост може да дойде само чрез търсенето на игра.
Така играта значи нещо различно на това което сме свикнали да я наричаме в измерението на капитала. Като истинската бездейност, игра която се противопоставя на отговорностите на живота е изкуствена, изкривена картина на това което е наистина. В настоящия етап на сблъсък, играта е оръжие.
Със странна ирония ролите се разменят. Ако живота е нещо сериозно, смъртта е една илюзия в смисъла, че докато живеем смъртта не съществува. Сега, царуването на смъртта т.е. царуването на капитала, което отрича самата същност на човешките същества и ни редуцира до „неща”, изглежда много сериозно, методично и дисциплинирано. Но неговият прогресивен пароксизъм, неговата етична строгост, неговата обсебеност да „прави”, всичко крие голяма илюзия: пълната празнота на стоковия спектакъл, празнотата на неопределеното натрупване и абсурда на експлоатацията. Така, че великата сериозност на света на работата и производството крие тотална липса на сериозност.
Точно на обратното, отказът от този глупав свят, преследването на щастие, на мечтите, на утопията, и обвинено за „липса на сериозност”, крие най-сериозното нещо в живота, отхвърлянето на смъртта.
Във физическата конфронтация с капитала играта може да заеме различни форми дори от тази страна на оградата. Много неща могат да бъдат направени „на игра”, макар много от нещата, които правим, ги правим много „сериозно” носейки маската на смъртта, която сме взели на заем от капитала. Играта се характеризира от жизнения импулс който е винаги нов, винаги в движение. Действайки така както играем, ние зареждаме нашите действия с този импулс. Ние се освобождаваме от смъртта. Играта ни кара да се чувстваме живи. Дава ни вълнение в живота. В другия модел на поведение ние правим всичко сякаш сме задължени, сякаш трябва да го направим.
Във винаги новото вълнение от играта, изцяло обратно на отчуждението и лудостта на капитала, ние сме способни да идентифицираме радостта. Тук лежи възможността да скъсаме със стария свят и да се идентифицираме с новите цели, ценности и нужди. Дори ако радостта не може да бъде определена като човешка цел, тя със сигурност е привилегированото измерение, което прави сблъсъка с капитала различен, когато е търсен преднамерено.

25 септември 2009

Въоръжена радост, V глава

Въоръжена радост, предговор
Въоръжена радост, I глава
Въоръжена радост, II глава
Въоръжена радост, III глава
Въоръжена радост, IV глава

Летните нощи са тежки. Спи се лошо в малките стаи. Това е в навечерието на Гилотината (Zo d’Axa))

V глава

Експлоатираните също намират време за да играят. Но тяхната игра не е радост. Това е ужасен ритуал. Очакваща смърт. Временно прекратяване на работата с цел да се отслаби напрежението натрупано по време на производството. В илюзорния свят на стоките, играта също е илюзия. Ние си представяме, че играем, докато всичко което наистина правим е монотонно да повтаряме ролите определени ни от капитала.
Когато осъзнаем процеса на експлоатация, първото нещо което ни връхлита е чувството за отмъщение, радостта е последното. Освобождението се разглежда като поправяне на баланса, който е бил нарушен от пороците на капитализма, а не като създаване на свят за игра на мястото на света за работа.
Това е първата фаза на атаката срещу шефовете. Фазата на непосредственото чувство. Това което ни удря са веригите, камшика, затворническите стени, сексуалните и расови бариери. Всичко трябва да бъде разрушено. Така, че ние удряме врага за да го накараме да си плати.
През нощта на гилотината основите за нов спектакъл са положени. Капиталът възвръща сили: първо падат главите на шефовете, после тези на революционерите.
Невъзможно е да се направи революция само с гилотината. Отмъщението е предверието, което води към властта. Всеки, който иска да отмъщава има нужда от лидер. Лидер, който ще ги изведе до победа и ще възстанови наранената справедливост. И всеки, който реве за мъст, жадува да притежава това което е взето от тях. Чак до великата абстракция, присвояването на придадената стойност. Светът на бъдещето трябва да е такъв в който всеки работи. Чудесно! Явно ще наложим робство на всеки с изключение на тези, които го карат да функционира и които, точно заради тази причина, стават новите шефове.
Без значение за какво, шефовете трябва да „платят” за техните прегрешения. Много добре! Ние ще пренесем християнската етика за грях, съд и възмездие в революцията. Както и концепциите за „дълг” и „разплата”, които са с ясно търговски произход.
Това всичко е част от спектакъла. Дори, когато не е ръководено от властта директно, то може лесно да бъде превзето. Смяната на ролите е една от техниките в драмата.
Може да бъде необходимо да атакуваме използвайки оръжията на отмъщението в определен момент в класовата борба. Моментът може да няма други оръжия. Така, че това ще бъде момента на гилотината. Но революционерите трябва да са наясно с ограниченията на едни такива оръжия. Те не трябва да се самозаблуждават и да заблуждават други.
В параноидната рамка на рационална машина каквато е капитализма, идеята за революция на отмъщението може дори да стане част от спектакъла, след като постоянно се адаптира. Движението за производството изглежда е създадено благодарение на благословията на икономическата наука, но в реалността е базирано на илюзорната антропология на разделянето на задачите.
Няма удоволствие в работата, дори ако сам си си шеф. Революцията не може да бъде редуцирана до просто преустройство на работата. Не само по себе си. Няма удоволствие в жертвата, смъртта и отмъщението. Така както няма удоволствие да се преброяваме. Аритметиката е отрицание на радостта.
Всеки, който желае да живее, не произвежда смърт. Моментно приемане на гилотината води до нейната институционализация. Но в същото време всеки, който обича живота, не прегръща своя експлоататор. Ако направят това, то ще покаже, че те са против живота за сметка на жертвата, само-наказанието, работата и смъртта.
В гробището на работата, вековете експлоатация са натрупали огромна планина отмъщение. Лидерите на революцията седят на тази планина невъзмутимо. Те изучават най-добрия начин да извлекат полза от нея. Затова импулсите на отмъщението трябва да се адресират срещу интересите на новата властова каста, символите и знамената им, лозунгите и сложните им анализи. Идеологическият апарат прави всичко, което е необходимо. Етиката на работата прави това възможно. Всеки, който се възхищава на работата и иска да вземе средствата за производство, не иска нещата да стават сляпо. Те знаят, че шефовете имат силна организация на тяхна страна за да накарат експлоатацията да работи. Те мислят, че една също толкова силна и перфектна организация ще направи свободата възможна. Производството трябва да се запази на всяка цена.
Каква измама. Работната етика е християнската етика на жертвата, етиката на шефовете благодарение на която кланетата в историята се надминават едно друго с обезпокоителна последователност.
Тези хора не могат да схванат, че ще бъде възможно да не се произвежда излишък и някой може да откаже да го прави. Възможно е да поддържаме нечие желание да не произвежда и по този начин борейки се едновременно срещу икономическите структури на шефовете и идеологическите, които са се просмукали в цялата западна мисъл.
Жизненоважно е да разберем, че работната етика е основа на количествения революционен проект. Аргументите срещу работата щяха да са безсмислени ако бяха направени от революционни организации с тяхната логика за количествено нарастване.
Замяната на работната етика с естетическата радост няма да значи край на живота както много обезпокоени другари казват. На въпроса „какво ще ядем?”, някой доста лесно може да отговори: „каквото произведем”. Самото производството повече няма да бъде измерението в което човека се определя, както това ще се отнася за сферата на забавлението. Някой може да произвежда като нещо различно от природата, после да се присъедини с него като нещо, което е природно само по себе си. Така че ще бъде възможно да спре работа във всеки момент, когато има достатъчно. Само радостта ще бъде неконтролируема. Сила непозната на цивилизованата ларва, която населява нашата ера. Сила, която ще умножи креативния импулс на революцията хиляди пъти.
Социалното богатство на комунистическия свят няма да се мери с натрупването на добавена стойност, дори ако се управлява от малцинство което се нарича партия на пролетариата. Тази ситуация произвежда власт и отрича основните принципи на анархията. Комунисткото социално богатство идва от потенциала на живота, който идва след революцията.
Качествено, не количествено натрупване трябва да замени капиталистическото натрупване. Революцията на живота заема мястото на икономическата революция, продуктивния потенциал заема мястото на кристализираната продукция, радостта заема мястото на спектакъла. Отричането на зрелищния пазар за капиталистически илюзии ще създаде друг вид обмяна. От въображаемата количествена към истинската качествена. Обмяната на стоки няма да е базирана на предмети и тяхната илюзорна ценност, а на тяхното значение за живота. И това трябва да е за живота, не за смъртта. Така че тези предмети ще са ограничени до точния момент в който се обменят и тяхната важност ще варира в зависимост от ситуацията.
Един и същ обект може да има коренно различна „стойност”. Ще бъде олицетворен. Нищо общо с продукцията каквато я знаем сега в измерението на капитала. Обмяната сама по себе си ще има различно значение погледната през отказа за безкрайно производство.
Няма такова нещо като освободен труд. Няма такова нещо като интегриран труд. Това което съществува е разделението на труда и продажбата на работна сила т.е. капиталистическият свят на производството. Революцията е отрицанието на труда и приемането на радостта. Всеки опит за налагане на идеята за работа, „честна работа”, работа без експлоатация, „сам да си си шеф” е мистификация.
Концепцията за самоуправление на продукцията е валидна само като форма на борба срещу капитализма, фактически не може да бъде отделена от идеята за самоуправление на борбата. Ако борбата приключи, самоуправлението не се превръща в нищо друго от самоуправление на собствената експлоатация. Ако борбата е победна самоуправлението на продукцията става излишно, защото след революцията организацията на производството е излишна.

06 септември 2009

Въоръжена радост, IV глава

Въоръжена радост, предговор
Въоръжена радост, I глава
Въоръжена радост, II глава
Въоръжена радост, III глава

Грозният човек винаги намира огледала, които да го правят невероятен (de Sade)

IV глава

Каква лудост е любовта към работата!
С голямо театрално майсторство капиталът успява да накара експлоатираните да обичат експлоатацията, обесеният въжето и робът веригата.
Идеализирането на работата бе смъртта на революцията до сега. Движението на експлоатираните е развалено от буржоазната моралност, която не само е външна за него, но дори е противоположна на него. Не е случайно, че синдикатите са първите, които се развалиха, точно защото са близо до управлението на производствения спектакъл.
Ние трябва да противопоставим на задоволяването на пищните нужди наложени от консумеристкото общество, задоволяването на естествените нужди на човека, видими в светлината на първичната, естествена нужда: нуждата от комунизъм.
По този начин количествените сметки са победени. Нуждата от комунизъм трансформира всички останали нужди и техния натиск върху човека.
Човешката беднота, последица от експлоатацията, се разглежда като основа за бъдещото изкупление. Християнството и еволюционното движение крачат ръка за ръка през историята. Ние трябва да страдаме за да завладеем рая или за да придобием класово самосъзнание, което ще ни поведе към революцията. Без етиката на работата марсистката идея за „пролетариат” няма да има смисъл. Но етиката на работата е продукт на същия буржоазен рационализъм, който е позволил буржоата да вземат властта. Корпоративизма се появява отново през дупките на пролетарския интернационализъм. Всеки се бори със своя огледален образ. В най-добрия случай те влизат в контакт с подобни на тях в други страни. На монолитните мултинационални компании са противопоставени монолитни интернационални синдикати. Нека направим революцията, но да запазим машините, инструмента на работата, този митичен обект, който възпроизвежда историческата сила на буржоазията, сега в ръцете на пролетариата.
Наследникът на революцията е определен от съдбата да стане консуматор и главен актьор в капиталистическия спектакъл на утрешния ден. Идеализирана на нивото на сблъсъка като победител, революционната класа изчезва в идеализацията на продукцията. Когато експлоатираните са вкарани в една класа, всички елементи на спектакъла вече съществуват, точно както и за класата на експлоататорите.
Единственият начин за експлоатираните да избягат от глобализиращия проект на капитала е чрез отказ на работата, продукцията и политическата икономика.
Но отказа от работа не трябва да се бърка с „липсата на работа” в общество базирано на нея. Маргинализираните търсят работа. Те не я намират. Те са тласкани към гетото. Те са криминализирани. След това всичко става част от мениджмънта на производствения спектакъл като цяло. Производителите и безработните са еднакво необходими за капитала. Но баланса е деликатен. Противоречията избухват и довеждат до различни видове кризи, и в този контекст революционната намеса се проявява.
Така, отказът от работа, унищожението на работата, е потвърждение на нуждата от не-работа. Потвърждение, че човек може да се репродуцира в не-работата чрез различни търсения, които тя стимулира в него. Идеята за унищожение на работата изглежда абсурдна разглеждана от гледната точна на работната етика. Но как ? Толкова много хора търсят работа, толкова много са безработни, и ти говориш за унищожение на работата ? Призракът на лудитите се появява и хвърля всички революционери-които-са-чели-всички-класики в ужас. Неизменният модел за фронтална атака срещу капиталистическите сили не трябва да бъде докосван. Всички провали и страдания от миналото са ирелевантни, така че е срамота и предателство. Напред другари, по-добрите дни ще дойдат, напред отново! Ще се стигне до там да се покаже, че концепцията за „свободно време” – временното спиране на работата, днес е натикано в яма за да подплаши пролетарите обратно към застоялата атмосфера на класовата организация (партии, синдикати и т.н.) Спектакълът предлаган от бюрократичните организации за прекарване на свободното време е целенасочено създаден така, че да депресира дори тези с най-богато въображение. Но това не е нищо повече от идеологическа покривка, един от многото инструменти на тоталната война, които съставят спектакъла като цяло.
Нуждата от комунизъм трансформира всичко. Чрез нуждата от комунизъм, нуждата за не-работа се премества от негативния аспект (опозиция на работата) към позитивния: пълната принадлежност на индивида на самия себе си, възможността да изразят себе си абсолютно свободно, отхвърляйки всички модели, не на последно място и този на революцията, който представлява препятствие за пълната реализация на концепцията. Те се страхуват, че могат да се окажат без роля в живота. Някога срещали ли сте революционер без революционен проект ? Проект, който е добре дефиниран и представен ясно на масите ? Какъв вид революционер е този, който търси да унищожи модела, основата, самата същност на революцията ? Като атакува понятия като класа, проект, модел, историческа задача и други подобни старовремски неща, той рискува да няма какво да прави и да бъде принуден да действа в реалността како всички останали. Като милиони други, които подготвят революцията ден след ден без да чакат за знаци. И за да правиш това е нужен кураж.
С твърди модели и малки игрички оставаш в царството на нереалното, на илюзорния проект на революцията, разширение на спектакъла на капитала.
Чрез отхвърлянето на етиката на производството, ти влизаш директно в революционната реалност. Трудно е дори да говорим за тези неща, защото няма смисъл да ги споменаваме по страниците на един трактат. Да редуцираме тези проблеми до един пълен и краен анализ, ще значи, че сме пропуснали смисъла. Най-доброто нещо е неформална дискусия способна да докара фината магия на думите.
Истинско противоречие е да говорим за забавлението сериозно.

13 август 2009

Въоръжена радост, III глава

Въоръжена радост, предговор
Въоръжена радост, I глава
Въоръжена радост, II глава

Хората, ако не могат да постигнат каквото е нужно, се заемат с каквото е безполезно (Goethe)

III глава

Човекът има нужда от много неща.
Това обикновено го приемат така – човека има нужди, които е длъжен да задоволи.
По този начин хората са трансформирани от исторически детерминирани единици в една двойственост (средства и цел едновременно). Те се реализират чрез задоволяването на своите нужди (примерно чрез работа), така че стават инструмент за собствената си реализация.
Всеки може да види колко много митология се крие в твърдения като това. Ако човек се разграничава от природата чрез работата, как може да се реализира в удовлетворението на неговите нужди? За да направи това, той трябва вече да е станал човек, тоест реализирал нуждите си, което значи, че няма нужда да работи.
Основните стоки имат дълбоко символично съдържание. Те стават отправна точка, мерна единица, обменна стойност. Спектакълът започва. Ролите са разпределени и се репродуцират до безкрайност. Актьорите продължават да играят техните роли без някакви конкретни модификации.
Задоволяването на нуждите не става нищо повече от рефлекс, маргинален ефект. Това, което има значение е трансформацията на хората в „неща”, и всичко друго заедно с тях. Природата става „нещо”. Използвана, тя е развалена, заедно с човешките жизнени инстинкти. Пропаст се отваря между човека и природата. Тя трябва да бъде запълнена и разширението на стоковия пазар служи за това. Спектакълът се разраства дотолкова, че поглъща себе си, заедно със своите противоречия. Сцената и публиката влизат в едно измерение, предлагайки се за едно по-високо, по-широко ниво на същия спектакъл и така до безкрай.
Всеки, който избегне стоковия код, не става предметен и изпада „извън” областта на спектакъла. Те се сочат с пръст. Те са обградени от телена ограда. Ако откажат алтернативна форма на систематизация, те са криминализирани. Те определено са луди! Забранено е да отказват илюзията в свят базиращ реалността на илюзия, конкретиката на нереалността.
Капиталът управлява спектакъла според законите на натрупването. Но нищо не може да се натрупва до безкрайност. Дори и капиталът. Количественият процес в абсолютна стойност е илюзия, количествена илюзия, ако искаме да бъдем точни. Шефовете го разбират перфектно. Експлоатацията приема различни форми и идеологически модели точно за да осигури това натрупване по качествено нови начини, защото не може да продължи безкрайно в количествен аспект.
Фактът, че целият процес става пародиен и илюзорен няма голямо значение за капитала, защото той е този, който държи юздите и определя правилата. Ако трябва да продава илюзии за реалност и това носи пари, тогава нека просто продължи без да задава много въпроси. Експлоатираните са тези, които плащат сметката. Така, че техен е проблема да видят номера и да се притесняват как да разпознаят реалното. За капитала нещата са чудесни както са си в момента, макар да са базирани на най-голямото фокусническо шоу в света. Експлоатираните едва ли не чувстват носталгия за тази измама. Те са израснали със своите вериги и са се привързали към тях. Сега и тогава те имат фантазии за пленителни въстания и кървави бани, тогава те позволяват да бъдат завладени от речите на новите политически лидери. Революционната партия удължава илюзията до хоризонти, които никога не може да достигне сама. Количествената илюзия нараства.
Експлоатираните се събират, преброяват се, извличат своите заключения. Яростните лозунги карат сърцето на буржоата да прескочи един удар. Колкото по-голяма е бройката, толкова по-въодушевено подскачат лидерите и стават по-настоятелни. Те чертаят велики програми за вземането на властта. Тази нова сила се подготвя да се настани в това, което е останало от старата. Призракът на Бонапард се смее доволно.
Разбира се, дълбоки промени се залагат в кода на илюзиите. Но всичко трябва да бъде дадено към символа на количественото натрупване. Нуждите на революцията се увеличават с нарастване на силите. По същия начин лихвата на социалната печалба заемаща мястото на частната печалба трябва да нараства. Така, че капиталът навлиза в нова, илюзорна зрелищна фаза. Старите нужди се слагат настойчиво под нови етикети. Богът на продукцията продължава да властна необеспокоено.
Колко хубаво е да се преброяваме. Кара ни да се чувстваме силни. Синдикатите се преброяват. Партиите се препрояват. Шефовете се преброяват. Ние също. Едно-две-три.
И когато спрем се стараем нещата да останат същите. Ако промяната не може да бъде избегната, ще се опитаме да я извършим без да обезпокоим някого. През призраците лесно се преминава.
И преди и сега политиката идва на преден план. Капиталът често намира хитри решения. Социалният мир ни удря. Тишината на гробищата. Илюзията се разпростира до такава степен, че спектакълът поглъща почти всички налични сили. Без звук. Капиталистическата машина започва да разколебава Революционера. Включването е преоткрито. Това се случи в 68-а. Очите на всички почти изскочиха от орбитите. Всеки бе крайно свиреп. Листовки имаше навсякъде. Планини от листовки, брошури и книги. Старите идеологически противници се подравниха като войници. Дори анархистите се преоткриха. И те направиха това исторически, според нуждите на момента. Но всички схващаха бавно. Анархистите също. Някои хора се събудиха от своя сън и оглеждайки се за пространство и въздух за дишане, видяха анархистите и си казаха, най-накрая искам да бъда с тях. Скоро осъзнаха грешката си. Нещата не вървяха както трябваше да вървят. И те избягаха. Те се затвориха в себе си. Приеха играта на капитала. И ако не я приемаха, бяха наказвани, дори от анархистите. Машината на 1958 произведе най-добрия граждански служител на новата техно-бюрократична Държава. Но също произведе и своите антитела. Процесът на количествените илюзии стана очевиден.
Стана очевидно, че конфронтацията на ниво продукция е неефективна. Завземете фабриките и полята, училищата и кварталите и приложете самоуправление прокламираха старите революционни анархисти. Ние ще унищожим властта във всичките и форми, те добавяха. Но без да стигнем до корените на проблема. Макар и наясно с неговите тежест и размер, те предпочитаха да го игнорират, възлагайки своите надежди на съзидателната спонтанност на революцията. Но междувременно искаха да запазят контрол над продукцията. Каквото и да стане, каквито и съзидателни форми да приеме революцията, ние трябва да вземем средствата за производство, те настояваха. В противен случай врагът ще ни победи на това ниво. И така те започнаха да приемат всякакви компромиси. Това завърши със създаването на друг, дори по-ужасен спектакъл.
А зрелищната илюзия си има собствени правила. Всеки който иска да я ръководи, трябва да се съобразява с тях. Трябва да ги познават и прилагат, да се кълнат в тях. Първото е, че производството влияе на всичко. Ако не произвеждаш, не си човек, революцията не е за теб. Защо да толерираме паразити ? Трябва ли да ходим на работа заради тях ? Освен това, няма ли всички тези хора с неясни идеи и правещи каквото си искат, да бъдат „обективно” полезни на контрареволюцията ? Ами, ако е така да ги атакуваме веднага. Ние знаем кои са нашите съюзници. Нека организираме нашите специфични организации. Да обучим дейци, които знаят техниките на борбата в местата за производство. Тези които произвеждат ще направят революцията. Ние просто ще бъдем там за да внимаваме да не направят нещо глупаво.
Не, това всичко е грешно. Как ще можем да ги спрем да правят грешки ? На зрелищното ниво на организация има някои, които са способни да правят повече шум отколкото ние правим. И те не се задъхват. Борбата на работното място. Борбата за защита на работните места. Борбата за производството.
Кога ще излезем от затворения кръг ? Кога ще престанем да си хапем опашките ?

26 юли 2009

Въоръжена радост, II глава

Въоръжена радост, предговор
Въоръжена радост, I глава

Аз наричам котката – котка (Boileau)

II глава

Ние всички сме загрижени за революционния проблем как и какво да произвеждаме, но никой не казва, че самото производство е революционен проблем. Ако продукцията е в основата на капиталистическата експлоатация, ако променим начина по който се произвежда, просто ще променим начина на експлоатация.
Една котка, дори когато я боядисаш в червено, продължава да е котка.
Производителят е свещен. Долу ръцете! Освещават неговата жертва в името на революцията.
„И какво ще ядем?” – загрижените хора ще попитат. „Хляб и въже” – казват реалистите с едно око върху гърнето, а с другото на техния пистолет. „Идеи” ще промълвят идеалистите с едно око върху книгите с мечти и с друго върху човешките породи. Всеки, който засегне производството си го получава.
Капитализма и тези, които се борят с него седят един до друг над трупа на производителя, но производството трябва да продължи.
Критиката на политическата икономика е рационализация на начина на производство с най-малко усилия (от тези, които се наслаждават на ползите от него). Всички други, тези които страдат от експлоатацията, трябва да се погрижат нищо да не липсва. Иначе, как ще живеем ?
Когато излиза на светлина, синът на мрака не вижда нищо, точно както е било, докато се е лутал в тъмнината. Радостта го заслепява. Тя го обърква. И той казва, че е халюцинация и я осъжда.
Отпуснатият дебел буржоа се грее на изобилното безделие. Удоволствието е грешно. То ще означава споделяне на същите чувства с буржоазията и предаване на производителния пролетариат.
Не съвсем. Буржоата полага големи усилия експлоатацията да продължи. Той е подложен на стрес и никога няма време за радост. Неговите пътувания са проучвания за нови инвестиции, неговите любовници са петата колона чрез която получава информация за конкурентите си. Богът на производството убива дори най-верните си последователи. Счупете им главите и нищото повече от боклук няма да потече от там.
Гладните клетници усещат желание за отмъщение, когато видят богатите обградени от техния роболепен антураж. Врагът трябва да бъде унищожен преди всичко друго. Но запази плячката. Богатството не трябва да бъде унищожено, то трябва да бъде използвано. Няма значение какво е, каква форма придобива или какви възможности за работа позволява. Това което има значение е заграбването от този който го държи за да може всеки да има достъп до него.
Всеки ? Разбира се, всеки.
И как ще се случи това?
С революционно насилие.
Добър отговор. Но наистина какво ще правим след като сме отрязали толкова много глави, че чак ни е омръзнало ? Какво ще правим, когато няма повече едри земевладелци, дори и да ги търсим с фенер ?
Тогава ще настъпи царството на революцията. На всеки според потребностите, от всеки според възможностите. Обърни внимание, другарю на какво намирисва обаче. Ние продължаваме да говорим за консумация и производство. Всичко е все още в измерението на продуктивността. Аритметиките те карат да се чувстваш сигурен. Две и две прави четири. Кой ще оспори тази „истина” ? Числата управляват света. Ако досега са го правили, защо да не продължат да го правят ?
Ние всички имаме нужда от нещо солидно и издръжливо. Камъни за да построим стена, която да задържи импулсите, които ни задавят. Ние всички имаме нужда от обективност. Шефа се кълне в неговия портфейл, селянина в неговата права лопата, революционера в неговия пистолет. Допусни мъничко критика и цялото скеле ще се срути.
В своята тежка обективност, всекидневието ни поставя условия и ни репродуцира. Ние всички сме деца на ежедневната баналност. Дори и когато говорим за „сериозни неща” като революцията, нашите очи все още са върху календара. Шефа се страхува от революцията, защото ще го лиши от неговото богатство, селянина ще участва в нея, защото ще получи парче земя, революционера ще изпробва теорията си с нея.
Ако проблема е разглеждан в тези термини, няма разлика между портфейла, земята и революционната теория. Тези обекти са доста въображаеми, обикновени отражения на човешката илюзия.
Само борбата е истинска.
Тя разграничава шефа от селянина и установява връзка между селянина и революционера.
Формите на организация, които продукцията взема са идеологическото средство за замаскиране на илюзорната индивидуална идентичност. Тази идентичност е проектирана върху илюзорната икономическа концепция за стойност. Кодът установява своята интерпретация. Шефовете контролират част от този код, както виждаме в консумеризма. Технологията на психологическата война и тоталната репресия също дават своя принос в засилването на идеята, че някой е човек, когато произвежда.
Други части на кода могат да бъдат модифицирани. Не могат да бъдат революционно променени, но леко се преправят от време на време. Помислете, примерно, за масовия консумеризъм, който зае мястото на луксозния консумеризъм от преди години. Друг компонент на кода е експлоатацията. И т.н. Всеки, който се опита да организира моя живот никога не би могъл да ми е другар. Ако се опитат да оправдаят това с извинението, че всеки трябва да произвежда, иначе всички ще загубим идентичността си като хора и ще бъдем обладани от „дивата, сурова природа”, ние отговаряме, че връзката човек-природа е продукт на просветената марксистка буржоазия.
Защо искат да превърнат меча във вила за сено? Защо трябва човека постоянно да се стреми да се разграничи от природата ?

18 юли 2009

Въоръжена радост, I глава

Въоръжена радост, предговор

В Париж, 1848 революцията беше празник без начало и край (Бакунин)

I глава

Защо по дяволите тези мили деца застреляха Монтанели в краката ? Нямаше ли да е по-добре да го бяха застреляли в устата ?
Разбира се щеше да е по-добре. Но също така щеше да е по-наказуемо, по-трудно и по-мрачно. Да осъкатиш звяр по този начин може да има по-дълбока, по-значеща страна, която е отвъд отмъщението, отвъд наказанието за неговата отговорност, фашистки журналист и лакей на шефовете, какъвто той несъмнено е.
Това го кара да накуцва, да си спомня. Освен това нараняването е по-подходящо развлечение отколкото стрелбата в устата с парчета мозък изтичащи през очите.
Другарят, който потегля всяка сутрин в мъглата и отива в задушната атмосфера на фабриката или офиса само за да види същите лица – бригадира, надзирателя, шпионина, стахановеца-със-седем-деца-за-изхранване, чувства нужда за революция, борба и физически сблъсък, дори и смъртоносен. Но той също иска и да си достави малко радост, наистина. И той си отглежда тази радост във фантазиите, докато крачи с наведена глава в мъглата, докато пътува с часове с влакове и трамваи, докато се задушава в безсмислието на офиса или сред болтовете, които поддържат безсмислените механизми на капитала.
Заплатената радост – съботите и неделите и годишната отпуска, е като платената любов. Уж е такова, ама нещо липсва.
Стотици теории изпълват книги, памфлети и други революционни писания. Ние трябва да правим това, да вършим онова, да виждаме нещата по начина по който този или онзи каза, защото те са истинските разбирачи на нова или онова нещо от миналото.
Дори трябва да държим тези книги близо до нас. Ако ги нямаме е съмнително. Полезно е да ги държим под ръка за всеки случай. Те са тежки и винаги можем да ги хвърлим в лицето на някоя неприятност. Не е нещо ново, но въпреки това, здравословно потвърждение за валидността на революционните текстове от миналото (и настоящето).
Няма нищо за радостта в тези томове. Строгостта на манастира не може да се сравни с атмосферата, която витае в техните страници. Техните автори, свещеници на революцията на отмъщението и наказанието, използват времето си да претеглят вина и възмездие. Нещо повече, тези светци в джинси са дали обет за целомъдрие, очакват същото от другите и го налагат. Те искат да бъдат възнаградени за тяхната саможертва. Първо изоставят комфортната среда на техния класов произход, след това поставят своите възможности на разположение на нямащите.
Те свикват да използват думи, които не са техни и пушат цигари на маси с мръсни покривки и неоправени легла. За да може най-накрая някой да ги слуша.
Те мечтаят за подредени революции, спретнато написани принципи, анархия без турболенции. Ако нещата поемат по различен път, те започват да крещят за правокации, достатъчно силно за да забележи полицията.
Революционерите са набожни хора, революцията не е.

08 юли 2009

Въоръжена радост, предговор

Тази книга бе написана през 1977 в момент на революционни борби в Италия и тази ситуация, съвсем различна от сегашната трябва да се има в предвид. Революционното движение, включващо и анархистите беше в процес на развитие и всичко изглеждаше възможно, дори и генерализация към въоръжен сблъсък. Но беше важно да се предпазим от ограниченото малцинство от дейци, които искаха да се наложат над десетки хиляди другари, които се бореха чрез всякакви възможни средства срещу репресиите и срещу правителствения опит, доста слаб в интерес на истината, да реорганизира управлението на капитала.
Такава беше ситуацията в Италия, но нещо подобно се случваше в Германия, Франция, Великобритания и на други места. Изглеждаше съществено да предпазим многото акции извършвани от другари всеки ден срещу структурите на властта от това да бъдат въвлечени в плановата логика на една въоръжена партия като Червените Бригади в Италия. Това е духът на тази книга. Да покаже как практиката на освобождение и унищожение може да дойде от радостната логика на борбата, а не морал и схематична скованост в установените канони на водещата група.
Някои от тези проблеми вече не съществуват. Те бяха разрешени от трудните уроци на историята. Колапсът на реалния социализъм внезапно прекрои амбициите за водачество на марксистите от всичко тенденции за добро. От друга страна не загаси, а вероятно разпали желанието за свобода и анархистичния комунизъм, които се разпространяват навсякъде особено сред младите поколения, в много случаи без да прибягват до традиционните символи на анархизма, неговите лозунги и теории, също преценявани с разбираем, но несподелен отказ да бъдат повлияни от идеология.
Тази книга става актуална отново, но по различен начин. Не като критика на тежките монополизиращи структури, които вече не съществуват, но защото може да посочи способностите на един индивид по неговия или нейния път, с радост, към унищожение на всички, които подтискат и регулират.
Преди да приключа трябва да спомена, че беше наредено книгата да бъде унищожена в Италия. Италианският висш съд нареди да бъде изгорена. Всички библиотеки, които притежаваха копие получиха циркулярно писмо с тази заповед. Повече от един библиотекар отказаха да изгорят книгата, считайки тази практика за достойна за нацистите или инквизицията, но по закон нямаха право да я предоставят. Поради същата причина книгата не можеше да се разпространява легално в Италия и тя бе конфискувана от много другари при вълната от обиски с тази цел.
Аз бях осъден на 18 месеца за написването и.
Алфредо М. Бонано
Катания. 14 юли 1993