Въоръжена радост, I глава
Въоръжена радост, II глава
Въоръжена радост, III глава
Въоръжена радост, IV глава
Въоръжена радост, V глава
Въоръжена радост, VI глава
Въоръжена радост, VII глава
Въоръжена радост, VIII глава
Направи си го сам („Bricolceur” Manual)
IX глава
Лесно е. Можеш да си го направиш сам. Или с няколко надеждни приятели. Сложни средства не са необходими. Нито дори голямо техническо познание. Капиталът е уязвим. Всичко което ти е нужно е решителност. Многото приказки са ни направили глупави. Не е въпроса на страх. Не се страхуваме, просто сме пълни с глупави изфабрикувани идеи от които не можем да се откъснем.
Всеки, който е решен да осъществи неговите или нейните нужди не е с някаква извънредна смелост, а просто човек, чиито идеи са избистрени, който е осъзнал, че е безсмислено да играеш ролята определена ти от капитала. Напълно осъзнали, те нападат с невъзмутима решителност. И правейки го, те се осъзнават като човешки същества. Те се осъзнават в щастието. Царството на смъртта изчезва пред очите им. Дори и когато разрушават и причиняват терор сред шефовете, в техните сърца и в сърцата на експлоатираните, има радост и спокойствие.
Революционните организации срещат трудности да разберат това. Те налагат модел, който пресъздава реалността на производството. Количествената предопределеност на което им пречи да имат каквото и да е качествено действие до нивото на естетическото измерение на радостта. Тези организации също търсят въоръжена атака в чисто количествен аспект. Целите се избират в смисъла на фронтален сблъсък.
По този начин капиталът е способен да контролира всеки непредвиден случай. Дори може да си позволи лукса да приеме противоречията, да изтъкне зрелищните цели, да използва негативните ефекти върху производителите, с цел да разшири спектакълът. Капиталът приема сблъсъкът в полето на количествата, защото там той знае всички отговори. Има монопол върху правилата и произвежда решенията. В точно обратния случай, радостта от революционния акт е заразителна. Играта придобива значение, когато е играна в реалността. Но това значение не кристализира в модела управляван отгоре. Тя се разделя на хиляди значения, всички продуктивни и нестабилни. Вътрешните връзки на играта се реализират в атаката. Но цялостното чувство оцелява, значението което играта има за тези които са изключени и искат да възвърнат себе си чрез нея. Тези, които решават да играят първи и тези, които „наблюдават” освободителните последици от играта, са важни за самата игра. Общността на радостта е структурирана по този начин. Това е спонтанен начин да влезе в контакт, фундаментален за реализацията на най-дълбокото значение на играта. Играта е акт на комуната. Рядко се представя като изолиран факт. Когато го прави, често съдържа негативните елементи на психологическа репресия, не е позитивно приемане на играта като съзидателен момент на борбата.
Общностното чувство е това, което предпазва от проява на тирания в самата игра. При липса на такива взаимоотношения един индивид може да наложи собствените си правила и разбирания които ще са непонятни за всички други, което ще направи играта просто временно спиране на мислите за собствените проблеми на хората (проблемите на работата, отчуждението, експлоатацията).
В общностното съгласие играта е обогатена с поток от реципрични действия. Креативността е по-голяма когато идва от реципрочно проверени освободени въображения. Всяко ново изобретение, всяка нова възможност може да бъде преживяна колективно без пре-конструиран модел и има жизнено значение дори и само с това че е един момент на креативност, дори и да срещне хиляди трудности при реализацията. Традиционната революционна организация свършва с налагането на своите техници. Клони неизбежно към технокрация. Голямото значение придадено на механичния аспект на едно действие го разваля междувременно.
Революционна структура която търси момента на удоволствието в действието целящо унищожението на властта, разглежда средствата за това унищожение, точно като такива – просто средства. Тези които ги ползват не трябва да стават техни роби. Също както тези, които не знаят как да ги ползват, не трябва да стават роби на тези, които знаят. Диктатурата на средствата е най-лошата диктатура.
Най-важните оръжия на революционерите са техните решителност, съвест, решението им да действат, тяхната индивидуалност. Оръжията сами по себе си са просто средства и като такива трябва да бъдат постоянно подлагани на критична преценка. Важно е да развием критика към оръжията. Твърде често сме виждали освещаване на картечницата и военната ефикасност.
Въоръжената борба не се отнася само до оръжията. Те сами по себе си не могат да представляват революцията. Опасно е да редуцираме сложната реалност до едно единствено нещо. Фактически играта включва риск. Може да превърне живото преживяване в нищо повече от играчка, превръщайки го в нещо мистично и абсолютно. Не е случайно, че картечницата се появява в символите на много революционни въоръжени групи.
Ние трябва да превъзмогнем това за да разберем радостта като дълбоко значение на революционната борба, избягвайки илюзиите и капаните които са част от търговския спектакъл като мистични и митични обекти.
Капиталът напряга последни усилия, когато среща въоръжена борба. Защитава последната граница. Има нужда от подкрепата на общественото мнение за да действа в едно поле където не е сигурен в себе си. Така, че той започва психологическа война използвайки най-изтънчените методи на съвременната пропаганда.
Просто казано, начинът по който капиталът е физически организиран днес го прави уязвим на всяка революционна структура, която е способна да вземе решение за своето собствено време за действие и начин на атака. Капиталът е на ясно с тази си слабост и взема мерки. Полицията не е достатъчна. Нито армията. Той има нужда от постоянната помощ на хората. Даже на най-бедната част от пролетариата. Така, за да постигне това, той трябва да раздели класовия фронт. Трябва да разпространи мита за опасността от въоръжените организации сред бедните, заедно с мита за святостта на Държавата, морала, законите и т.н.
Той индиректно бута такива организации и техните членове да приемат прецизни роли. Веднъж влезли в „роля”, играта повече няма значение. Всичко става „сериозно”, толкова илюзорно. Влиза в царството на спектакъла и става стока. РАДОСТТА става „маска". Индивидът става анонимен, вживява се в ролята и повече не различава представлението и реалността.
За да разкъсаме омагьосания кръг трябва да отхвърлим всички роли, включително тази на „професионални” революционери. Въоръжената борба не трябва да става професия, точно разделението на задачи, което външният аспект на капитализма иска да наложи.
„Направи си го сам”. Не позволявай глобалният аспект на играта да бъде редуциран до роли. Защитавай правото си да се наслаждаваш на живота. Попречи на капиталистическия проект на смъртта. Капиталът може само да проникне в света на съзиданието и играта като трансформира играещия в „играч”, създателя в мъртвец, който се залъгва като вярва че е жив.
Няма смисъл да говорим за игра, ако тя стане централизирана. Трябва да предвидим тази възможност – капиталът да превземе отново революционния проект, когато говорим за „въоръжена радост”. И единственият начин това да стане е чрез управляване на света на играта отвън. Чрез установяване на ролите на играчите и митологията на средствата. Чрез разкъсване на границите на централизацията (военизираната партия), постигаме в резултат объркване на капитала. За него действията направлявани от радостта са енигма. Нещо без прецизна цел. И това е така защото самата есенция, цели и реалност на капитала са илюзорни, а есенцията, целите и реалността на революцията са конкретни.
Нуждата от комунизъм взема мястото на нуждата да се произвежда. В светлината на тази нужда в общността на играта, решенията на индивида придобиват значение. Нереалният илюзорен характер на моделите на смъртта от миналото става видим. Унищожението на началниците значи унищожението на стоките и унищожението на стоките значи унищожение на началниците.
Всеки, който е решен да осъществи неговите или нейните нужди не е с някаква извънредна смелост, а просто човек, чиито идеи са избистрени, който е осъзнал, че е безсмислено да играеш ролята определена ти от капитала. Напълно осъзнали, те нападат с невъзмутима решителност. И правейки го, те се осъзнават като човешки същества. Те се осъзнават в щастието. Царството на смъртта изчезва пред очите им. Дори и когато разрушават и причиняват терор сред шефовете, в техните сърца и в сърцата на експлоатираните, има радост и спокойствие.
Революционните организации срещат трудности да разберат това. Те налагат модел, който пресъздава реалността на производството. Количествената предопределеност на което им пречи да имат каквото и да е качествено действие до нивото на естетическото измерение на радостта. Тези организации също търсят въоръжена атака в чисто количествен аспект. Целите се избират в смисъла на фронтален сблъсък.
По този начин капиталът е способен да контролира всеки непредвиден случай. Дори може да си позволи лукса да приеме противоречията, да изтъкне зрелищните цели, да използва негативните ефекти върху производителите, с цел да разшири спектакълът. Капиталът приема сблъсъкът в полето на количествата, защото там той знае всички отговори. Има монопол върху правилата и произвежда решенията. В точно обратния случай, радостта от революционния акт е заразителна. Играта придобива значение, когато е играна в реалността. Но това значение не кристализира в модела управляван отгоре. Тя се разделя на хиляди значения, всички продуктивни и нестабилни. Вътрешните връзки на играта се реализират в атаката. Но цялостното чувство оцелява, значението което играта има за тези които са изключени и искат да възвърнат себе си чрез нея. Тези, които решават да играят първи и тези, които „наблюдават” освободителните последици от играта, са важни за самата игра. Общността на радостта е структурирана по този начин. Това е спонтанен начин да влезе в контакт, фундаментален за реализацията на най-дълбокото значение на играта. Играта е акт на комуната. Рядко се представя като изолиран факт. Когато го прави, често съдържа негативните елементи на психологическа репресия, не е позитивно приемане на играта като съзидателен момент на борбата.
Общностното чувство е това, което предпазва от проява на тирания в самата игра. При липса на такива взаимоотношения един индивид може да наложи собствените си правила и разбирания които ще са непонятни за всички други, което ще направи играта просто временно спиране на мислите за собствените проблеми на хората (проблемите на работата, отчуждението, експлоатацията).
В общностното съгласие играта е обогатена с поток от реципрични действия. Креативността е по-голяма когато идва от реципрочно проверени освободени въображения. Всяко ново изобретение, всяка нова възможност може да бъде преживяна колективно без пре-конструиран модел и има жизнено значение дори и само с това че е един момент на креативност, дори и да срещне хиляди трудности при реализацията. Традиционната революционна организация свършва с налагането на своите техници. Клони неизбежно към технокрация. Голямото значение придадено на механичния аспект на едно действие го разваля междувременно.
Революционна структура която търси момента на удоволствието в действието целящо унищожението на властта, разглежда средствата за това унищожение, точно като такива – просто средства. Тези които ги ползват не трябва да стават техни роби. Също както тези, които не знаят как да ги ползват, не трябва да стават роби на тези, които знаят. Диктатурата на средствата е най-лошата диктатура.
Най-важните оръжия на революционерите са техните решителност, съвест, решението им да действат, тяхната индивидуалност. Оръжията сами по себе си са просто средства и като такива трябва да бъдат постоянно подлагани на критична преценка. Важно е да развием критика към оръжията. Твърде често сме виждали освещаване на картечницата и военната ефикасност.
Въоръжената борба не се отнася само до оръжията. Те сами по себе си не могат да представляват революцията. Опасно е да редуцираме сложната реалност до едно единствено нещо. Фактически играта включва риск. Може да превърне живото преживяване в нищо повече от играчка, превръщайки го в нещо мистично и абсолютно. Не е случайно, че картечницата се появява в символите на много революционни въоръжени групи.
Ние трябва да превъзмогнем това за да разберем радостта като дълбоко значение на революционната борба, избягвайки илюзиите и капаните които са част от търговския спектакъл като мистични и митични обекти.
Капиталът напряга последни усилия, когато среща въоръжена борба. Защитава последната граница. Има нужда от подкрепата на общественото мнение за да действа в едно поле където не е сигурен в себе си. Така, че той започва психологическа война използвайки най-изтънчените методи на съвременната пропаганда.
Просто казано, начинът по който капиталът е физически организиран днес го прави уязвим на всяка революционна структура, която е способна да вземе решение за своето собствено време за действие и начин на атака. Капиталът е на ясно с тази си слабост и взема мерки. Полицията не е достатъчна. Нито армията. Той има нужда от постоянната помощ на хората. Даже на най-бедната част от пролетариата. Така, за да постигне това, той трябва да раздели класовия фронт. Трябва да разпространи мита за опасността от въоръжените организации сред бедните, заедно с мита за святостта на Държавата, морала, законите и т.н.
Той индиректно бута такива организации и техните членове да приемат прецизни роли. Веднъж влезли в „роля”, играта повече няма значение. Всичко става „сериозно”, толкова илюзорно. Влиза в царството на спектакъла и става стока. РАДОСТТА става „маска". Индивидът става анонимен, вживява се в ролята и повече не различава представлението и реалността.
За да разкъсаме омагьосания кръг трябва да отхвърлим всички роли, включително тази на „професионални” революционери. Въоръжената борба не трябва да става професия, точно разделението на задачи, което външният аспект на капитализма иска да наложи.
„Направи си го сам”. Не позволявай глобалният аспект на играта да бъде редуциран до роли. Защитавай правото си да се наслаждаваш на живота. Попречи на капиталистическия проект на смъртта. Капиталът може само да проникне в света на съзиданието и играта като трансформира играещия в „играч”, създателя в мъртвец, който се залъгва като вярва че е жив.
Няма смисъл да говорим за игра, ако тя стане централизирана. Трябва да предвидим тази възможност – капиталът да превземе отново революционния проект, когато говорим за „въоръжена радост”. И единственият начин това да стане е чрез управляване на света на играта отвън. Чрез установяване на ролите на играчите и митологията на средствата. Чрез разкъсване на границите на централизацията (военизираната партия), постигаме в резултат объркване на капитала. За него действията направлявани от радостта са енигма. Нещо без прецизна цел. И това е така защото самата есенция, цели и реалност на капитала са илюзорни, а есенцията, целите и реалността на революцията са конкретни.
Нуждата от комунизъм взема мястото на нуждата да се произвежда. В светлината на тази нужда в общността на играта, решенията на индивида придобиват значение. Нереалният илюзорен характер на моделите на смъртта от миналото става видим. Унищожението на началниците значи унищожението на стоките и унищожението на стоките значи унищожение на началниците.
Няма коментари:
Публикуване на коментар