Въоръжена радост, I глава
Въоръжена радост, II глава
Въоръжена радост, III глава
Въоръжена радост, IV глава
Въоръжена радост, V глава
Въоръжена радост, VI глава
Животът е толкова скучен, няма какво да се прави освен да се похарчим цялата заплата за последния модел рокля или риза. Братя и сестри, какви са истинските ви желания ? Да седите в кафетата, да изглеждате чужди, празни, пиейки някакво безвкусно кафе ? Или може би да го ВЗРИВИТЕ ИЛИ ПОДПАЛИТЕ (The Angry Brigade)
VII глава
Великият спектакъл на капитала ни е погълнал до шията. Актьори и зрители, без значение. Ние си сменяме ролите като гледаме с отворена уста другите или ги караме те да ни гледат зяпнали. Ние слизаме от стъклената карета, макар да знаем, че е само една тиква. Магията на феята е залъгала нашата критичност. Сега трябва да играем играта. До полунощ, поне.
Бедността и глада все още са двигателните сили на революцията. Но капитала разширява спектакъла. Иска нови актьори на сцената. Най-великото представление на света ще продължава да ни изненадва. Винаги по-усложнен, по-добър и по-добре организиран. Нови клоуни са готови да се качат на трибуната. Нови видове диви животни ще бъдат опитомени.
Поддръжниците на количеството, обичащите аритметиката, ще бъдат първите и ще бъдат заслепени от театралните светлини, теглейки масите от необходимостта и идеологиите на изкуплението заедно с тях.
Но нещо от което няма да могат да се отърват ще е тяхната сериозност. Най-великата опасност срещу която ще се изправят ще е смеха. В спектакъла на капитала, радостта е смъртоносна. Всичко е мрачно и погребално, всичко е сериозно и подредено, всичко е рационално и програмирано, точно защото е фалшиво и илюзорно.
Отвъд плача, отвъд другите проблеми на слабото развитие, отвъд бедността и глада, последната битка, която капитала ще брани, решителната битка ще е срещу скуката.
Революционното движение ще трябва също да води своите битки. Не само традиционните срещу капитала, но и нови – срещу себе си. Скуката го атакува отвътре, причинявайки му влошаване и задушаване.
Нека оставим тези, които харесват спектакъла на капитализма. Тези, които са доста щастливи да си играят ролите до края. Тези хора мислят, че реформите наистина могат да променят нещата. Но това е повече идеологическа обвивка отколкото нещо друго. Те знаят много добре, че променянето на частите е едно от правилата на системата. То е полезно за капитала да поправи нещата за известно време.
Има момент в който няма липса на хора атакуващи властта на капитала с думи. Тези хора причиняват голямо объркване. Те излизат с велики твърдения, но повече не впечатляват никого, най-малкото капитала, който лукаво ги използва за най-деликатната част от спектакъла. Когато има нужда от солист, слага един от тези изпълнители на сцената. Резултатът е жалък. Истината е, че зрелищния механизъм на стоките трябва да бъде разрушен чрез влизането в царството на капитала, неговите координиращи центрове, до самите градивни частици на продукцията. Помисли си каква чудесна експлозия от радост, какъв велик съзидателен скок напред, каква невероятна безцелна цел.
Трудно е да влезеш радостно в механизмите на капитала със символите на живота. Въоръжената борба често е символ на смъртта. Не защото носи смърт на шефовете и техните слуги, но иска да наложи структурите на царството на смъртта. Разбрано по различен начин, това наистина ще бъде радост в действие, способна да разруши структурните условия наложени от търговския спектакъл като военизирана партия, превземане на властта, авангардът.
Това е другият враг на революционното движение. Неразбирането. Отказът да се видят новите условия в конфликта. Настойчивостта в налагането на моделите на миналото, които сега са станали част от търговския спектакъл.
Игнорирането на новата революционна реалност води до теоретично и стратегическо съзнание за революционния капацитет на самото движение. И не е достатъчно да кажем, че има врагове толкова близко както да го направим необходимо да се намесим веднага без да гледаме за въпроси от теоретично естество. Всичко това крие неспособността да се посрещне лице в лице новата реалност в движението и да се избегнат грешките на миналото, които имат сериозни последици в настоящето. И този отказ подхранва всякакви видове политически илюзии.
Категории като отмъщение, лидери, парии, авангард, количествено натрупване значат нещо само в измерението на това общество и едно такова значение благоприятства увековечаването на властта. Когато гледаш на нещата от революционна гледна точка т.е. пълното и окончателно елиминиране на властта, тези категории стават безсмислени.
Чрез придвижването до „никъдето” на утопията, нарушаването на работната етика, обръщането и тук и сега в радост в реализирането, ние намираме себе си в една структура, която е далече от историческите форми на организация.
Тази структура се променя постоянно, така избягва кристализацията. Той се характеризира с само-организацията на производителите на работното място и само-организацията на борбата срещу работата. Не за да завладее средствата за производство, но за отказ от производство чрез организационни форми, които постоянно се променят.
Същото става и с безработните и обикновените работници. Стимулирани от скуката и от отчуждението, появяват се структури на базата на само-организацията . Налагането на цели от някаква външна организация ще убие движението и ще го предаде на търговския спектакъл.
Повечето то нас са вързани към тази идея за революционна организация. Дори анархистите, които отхвърлят авторитарната организация, не я презират. На тази основа ние всички приемаме идеята, че противоречивата реалност на капитала може да бъде атакувана с подобни средства. Ние правим това, защото сме убедени, че тези средства са легитимни, породили се като такива от същото поле на борба като капитала. Ние отказваме да приемем, че не всеки може да вижда нещата както ние ги виждаме. Нашата теория е идентична с практиката и стратегията на нашите организации.
Разликите между авторитарните поддръжници и нас са много, но те всички изчезват при общата съдба в историческата организация. Анархията ще бъде достигната чрез работата на тези организации (съществени разлики единствено се появяват в подхода). Но тази съдба показва нещо много важно: твърдението на цялата наша рационална култура да обяснява реалността в прогресивни термини. Тази култура се базира на идеята, че историята е необратима, заедно с идеята за аналитичния капацитет на науката. Всичко това ни кара да виждаме настоящето като кулминационна точка на всички усилия на миналото в борбата срещу властта на мрака (капиталистическата експлоатация). Следователно, ние сме убедени, че ние сме по-напреднали от нашите предшественици, способни да приложим на практика теориите и организационните стратегии, които са сбор на опита от миналото. Всички тези, които отхвърлят това разбиране автоматично се намират извън реалността, която по дефиниция представлява история, прогрес и наука. Всеки, който отрича тази реалност е анти-исторически, анти-прогресивен и анти-научен. Осъден без право на обжалване. Подсилени с идеологическа броня ние излизаме на улиците. Тук се сблъскваме с реалността на борбата, която е структурирана доста различно от рамката на нашите анализи. Една прекрасна утрин на една мирна демонстрация полицията започва да стреля. Другарите отвръщат на огъня, полицаи падат. Анатема! Това е мирна демонстрация. За да дегенерира до индивидуална партизанска престрелка трябва да е имало правокация. Нищо не може да мине извън перфектната рамка на нашата идеологическа организация. Всичко извън е лудост и правокация. Супермаркетите се унищожават, магазини, храна и оръжия се заграбват, луксозни коли горят. Това е атака срещу консуматорския спектакъл в най-явната му форма. Новите структури се придвижват в тази посока. Те придобиват форма изведнъж, само с малко необходима стратегическа ориентация. Без превземки, без дълги аналитични предпоставки, без комплексни поддържащи теории. Те атакуват. Другарите се идентифицират с тези структури. Те отхвърлят организациите, които дават власт, равновесие, чакане, смърт. Техните действия са критика на самоубийствената позиция „изчакай-и-виж”. Анатема! Трябва да има правокация.
Съществува идея откъсналата се от традиционните политически модели, която се явява критика на самото движение. Иронията става оръжие. Не в писателско изследване, а на улицата. Не само слугите на шефовете, но и революционните лидери от близкото и далечно минало се намират в затруднено положение като резултат от това. Манталитета на малкия шеф и водача на група също попада в криза. Анатема! Единствената легитимна критика е тази срещу шефовете и трябва да се съобразява с правилата наложени от историческата традиция на класовата борба. Всеки, който страни от „семинарията” е правокатор.
Хората са уморени от срещи, от класическите безсмислени маршове, от теоретичните дискусии, които цепят косъма на четири, безкрайните различия, монотонността и мизерията на определени политически анализи. Те предпочитат да правят любов, да пушат, да слушат музика, да излизат на разходка, да спят, да се смеят, да играят, да убиват полицаи и да нападат журналисти, да убиват съдии и да палят казарми. Анатема! Борбата е единствено легитимна когато е разбираема за лидерите на революцията. В противен случай, съществува риск нещата да излязат извън техен контрол, трябва да е правокация.
Побързай приятел, застреляй полицая, съдията, шефа. Сега, преди полицията да ти попречи.
Побързай да кажеш „не”, преди новите репресии да те убедят, че казването на „не” е безсмислено, лудост, и че трябва да приемеш гостоприемността на лудницата.
Побързай да атакуваш капитала, преди нова идеология да го е направила свещен за теб.
Побързай да отхвърлиш работата преди някой нов софист да ти каже отново, че „работата те прави свободен”.
Побързай да играеш. Побързай да се въоръжиш.
VII глава
Великият спектакъл на капитала ни е погълнал до шията. Актьори и зрители, без значение. Ние си сменяме ролите като гледаме с отворена уста другите или ги караме те да ни гледат зяпнали. Ние слизаме от стъклената карета, макар да знаем, че е само една тиква. Магията на феята е залъгала нашата критичност. Сега трябва да играем играта. До полунощ, поне.
Бедността и глада все още са двигателните сили на революцията. Но капитала разширява спектакъла. Иска нови актьори на сцената. Най-великото представление на света ще продължава да ни изненадва. Винаги по-усложнен, по-добър и по-добре организиран. Нови клоуни са готови да се качат на трибуната. Нови видове диви животни ще бъдат опитомени.
Поддръжниците на количеството, обичащите аритметиката, ще бъдат първите и ще бъдат заслепени от театралните светлини, теглейки масите от необходимостта и идеологиите на изкуплението заедно с тях.
Но нещо от което няма да могат да се отърват ще е тяхната сериозност. Най-великата опасност срещу която ще се изправят ще е смеха. В спектакъла на капитала, радостта е смъртоносна. Всичко е мрачно и погребално, всичко е сериозно и подредено, всичко е рационално и програмирано, точно защото е фалшиво и илюзорно.
Отвъд плача, отвъд другите проблеми на слабото развитие, отвъд бедността и глада, последната битка, която капитала ще брани, решителната битка ще е срещу скуката.
Революционното движение ще трябва също да води своите битки. Не само традиционните срещу капитала, но и нови – срещу себе си. Скуката го атакува отвътре, причинявайки му влошаване и задушаване.
Нека оставим тези, които харесват спектакъла на капитализма. Тези, които са доста щастливи да си играят ролите до края. Тези хора мислят, че реформите наистина могат да променят нещата. Но това е повече идеологическа обвивка отколкото нещо друго. Те знаят много добре, че променянето на частите е едно от правилата на системата. То е полезно за капитала да поправи нещата за известно време.
Има момент в който няма липса на хора атакуващи властта на капитала с думи. Тези хора причиняват голямо объркване. Те излизат с велики твърдения, но повече не впечатляват никого, най-малкото капитала, който лукаво ги използва за най-деликатната част от спектакъла. Когато има нужда от солист, слага един от тези изпълнители на сцената. Резултатът е жалък. Истината е, че зрелищния механизъм на стоките трябва да бъде разрушен чрез влизането в царството на капитала, неговите координиращи центрове, до самите градивни частици на продукцията. Помисли си каква чудесна експлозия от радост, какъв велик съзидателен скок напред, каква невероятна безцелна цел.
Трудно е да влезеш радостно в механизмите на капитала със символите на живота. Въоръжената борба често е символ на смъртта. Не защото носи смърт на шефовете и техните слуги, но иска да наложи структурите на царството на смъртта. Разбрано по различен начин, това наистина ще бъде радост в действие, способна да разруши структурните условия наложени от търговския спектакъл като военизирана партия, превземане на властта, авангардът.
Това е другият враг на революционното движение. Неразбирането. Отказът да се видят новите условия в конфликта. Настойчивостта в налагането на моделите на миналото, които сега са станали част от търговския спектакъл.
Игнорирането на новата революционна реалност води до теоретично и стратегическо съзнание за революционния капацитет на самото движение. И не е достатъчно да кажем, че има врагове толкова близко както да го направим необходимо да се намесим веднага без да гледаме за въпроси от теоретично естество. Всичко това крие неспособността да се посрещне лице в лице новата реалност в движението и да се избегнат грешките на миналото, които имат сериозни последици в настоящето. И този отказ подхранва всякакви видове политически илюзии.
Категории като отмъщение, лидери, парии, авангард, количествено натрупване значат нещо само в измерението на това общество и едно такова значение благоприятства увековечаването на властта. Когато гледаш на нещата от революционна гледна точка т.е. пълното и окончателно елиминиране на властта, тези категории стават безсмислени.
Чрез придвижването до „никъдето” на утопията, нарушаването на работната етика, обръщането и тук и сега в радост в реализирането, ние намираме себе си в една структура, която е далече от историческите форми на организация.
Тази структура се променя постоянно, така избягва кристализацията. Той се характеризира с само-организацията на производителите на работното място и само-организацията на борбата срещу работата. Не за да завладее средствата за производство, но за отказ от производство чрез организационни форми, които постоянно се променят.
Същото става и с безработните и обикновените работници. Стимулирани от скуката и от отчуждението, появяват се структури на базата на само-организацията . Налагането на цели от някаква външна организация ще убие движението и ще го предаде на търговския спектакъл.
Повечето то нас са вързани към тази идея за революционна организация. Дори анархистите, които отхвърлят авторитарната организация, не я презират. На тази основа ние всички приемаме идеята, че противоречивата реалност на капитала може да бъде атакувана с подобни средства. Ние правим това, защото сме убедени, че тези средства са легитимни, породили се като такива от същото поле на борба като капитала. Ние отказваме да приемем, че не всеки може да вижда нещата както ние ги виждаме. Нашата теория е идентична с практиката и стратегията на нашите организации.
Разликите между авторитарните поддръжници и нас са много, но те всички изчезват при общата съдба в историческата организация. Анархията ще бъде достигната чрез работата на тези организации (съществени разлики единствено се появяват в подхода). Но тази съдба показва нещо много важно: твърдението на цялата наша рационална култура да обяснява реалността в прогресивни термини. Тази култура се базира на идеята, че историята е необратима, заедно с идеята за аналитичния капацитет на науката. Всичко това ни кара да виждаме настоящето като кулминационна точка на всички усилия на миналото в борбата срещу властта на мрака (капиталистическата експлоатация). Следователно, ние сме убедени, че ние сме по-напреднали от нашите предшественици, способни да приложим на практика теориите и организационните стратегии, които са сбор на опита от миналото. Всички тези, които отхвърлят това разбиране автоматично се намират извън реалността, която по дефиниция представлява история, прогрес и наука. Всеки, който отрича тази реалност е анти-исторически, анти-прогресивен и анти-научен. Осъден без право на обжалване. Подсилени с идеологическа броня ние излизаме на улиците. Тук се сблъскваме с реалността на борбата, която е структурирана доста различно от рамката на нашите анализи. Една прекрасна утрин на една мирна демонстрация полицията започва да стреля. Другарите отвръщат на огъня, полицаи падат. Анатема! Това е мирна демонстрация. За да дегенерира до индивидуална партизанска престрелка трябва да е имало правокация. Нищо не може да мине извън перфектната рамка на нашата идеологическа организация. Всичко извън е лудост и правокация. Супермаркетите се унищожават, магазини, храна и оръжия се заграбват, луксозни коли горят. Това е атака срещу консуматорския спектакъл в най-явната му форма. Новите структури се придвижват в тази посока. Те придобиват форма изведнъж, само с малко необходима стратегическа ориентация. Без превземки, без дълги аналитични предпоставки, без комплексни поддържащи теории. Те атакуват. Другарите се идентифицират с тези структури. Те отхвърлят организациите, които дават власт, равновесие, чакане, смърт. Техните действия са критика на самоубийствената позиция „изчакай-и-виж”. Анатема! Трябва да има правокация.
Съществува идея откъсналата се от традиционните политически модели, която се явява критика на самото движение. Иронията става оръжие. Не в писателско изследване, а на улицата. Не само слугите на шефовете, но и революционните лидери от близкото и далечно минало се намират в затруднено положение като резултат от това. Манталитета на малкия шеф и водача на група също попада в криза. Анатема! Единствената легитимна критика е тази срещу шефовете и трябва да се съобразява с правилата наложени от историческата традиция на класовата борба. Всеки, който страни от „семинарията” е правокатор.
Хората са уморени от срещи, от класическите безсмислени маршове, от теоретичните дискусии, които цепят косъма на четири, безкрайните различия, монотонността и мизерията на определени политически анализи. Те предпочитат да правят любов, да пушат, да слушат музика, да излизат на разходка, да спят, да се смеят, да играят, да убиват полицаи и да нападат журналисти, да убиват съдии и да палят казарми. Анатема! Борбата е единствено легитимна когато е разбираема за лидерите на революцията. В противен случай, съществува риск нещата да излязат извън техен контрол, трябва да е правокация.
Побързай приятел, застреляй полицая, съдията, шефа. Сега, преди полицията да ти попречи.
Побързай да кажеш „не”, преди новите репресии да те убедят, че казването на „не” е безсмислено, лудост, и че трябва да приемеш гостоприемността на лудницата.
Побързай да атакуваш капитала, преди нова идеология да го е направила свещен за теб.
Побързай да отхвърлиш работата преди някой нов софист да ти каже отново, че „работата те прави свободен”.
Побързай да играеш. Побързай да се въоръжиш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар