В Париж, 1848 революцията беше празник без начало и край (Бакунин)
I глава
Защо по дяволите тези мили деца застреляха Монтанели в краката ? Нямаше ли да е по-добре да го бяха застреляли в устата ?
Разбира се щеше да е по-добре. Но също така щеше да е по-наказуемо, по-трудно и по-мрачно. Да осъкатиш звяр по този начин може да има по-дълбока, по-значеща страна, която е отвъд отмъщението, отвъд наказанието за неговата отговорност, фашистки журналист и лакей на шефовете, какъвто той несъмнено е.
Това го кара да накуцва, да си спомня. Освен това нараняването е по-подходящо развлечение отколкото стрелбата в устата с парчета мозък изтичащи през очите.
Другарят, който потегля всяка сутрин в мъглата и отива в задушната атмосфера на фабриката или офиса само за да види същите лица – бригадира, надзирателя, шпионина, стахановеца-със-седем-деца-за-изхранване, чувства нужда за революция, борба и физически сблъсък, дори и смъртоносен. Но той също иска и да си достави малко радост, наистина. И той си отглежда тази радост във фантазиите, докато крачи с наведена глава в мъглата, докато пътува с часове с влакове и трамваи, докато се задушава в безсмислието на офиса или сред болтовете, които поддържат безсмислените механизми на капитала.
Заплатената радост – съботите и неделите и годишната отпуска, е като платената любов. Уж е такова, ама нещо липсва.
Стотици теории изпълват книги, памфлети и други революционни писания. Ние трябва да правим това, да вършим онова, да виждаме нещата по начина по който този или онзи каза, защото те са истинските разбирачи на нова или онова нещо от миналото.
Дори трябва да държим тези книги близо до нас. Ако ги нямаме е съмнително. Полезно е да ги държим под ръка за всеки случай. Те са тежки и винаги можем да ги хвърлим в лицето на някоя неприятност. Не е нещо ново, но въпреки това, здравословно потвърждение за валидността на революционните текстове от миналото (и настоящето).
Няма нищо за радостта в тези томове. Строгостта на манастира не може да се сравни с атмосферата, която витае в техните страници. Техните автори, свещеници на революцията на отмъщението и наказанието, използват времето си да претеглят вина и възмездие. Нещо повече, тези светци в джинси са дали обет за целомъдрие, очакват същото от другите и го налагат. Те искат да бъдат възнаградени за тяхната саможертва. Първо изоставят комфортната среда на техния класов произход, след това поставят своите възможности на разположение на нямащите.
Те свикват да използват думи, които не са техни и пушат цигари на маси с мръсни покривки и неоправени легла. За да може най-накрая някой да ги слуша.
Те мечтаят за подредени революции, спретнато написани принципи, анархия без турболенции. Ако нещата поемат по различен път, те започват да крещят за правокации, достатъчно силно за да забележи полицията.
Революционерите са набожни хора, революцията не е.
Разбира се щеше да е по-добре. Но също така щеше да е по-наказуемо, по-трудно и по-мрачно. Да осъкатиш звяр по този начин може да има по-дълбока, по-значеща страна, която е отвъд отмъщението, отвъд наказанието за неговата отговорност, фашистки журналист и лакей на шефовете, какъвто той несъмнено е.
Това го кара да накуцва, да си спомня. Освен това нараняването е по-подходящо развлечение отколкото стрелбата в устата с парчета мозък изтичащи през очите.
Другарят, който потегля всяка сутрин в мъглата и отива в задушната атмосфера на фабриката или офиса само за да види същите лица – бригадира, надзирателя, шпионина, стахановеца-със-седем-деца-за-изхранване, чувства нужда за революция, борба и физически сблъсък, дори и смъртоносен. Но той също иска и да си достави малко радост, наистина. И той си отглежда тази радост във фантазиите, докато крачи с наведена глава в мъглата, докато пътува с часове с влакове и трамваи, докато се задушава в безсмислието на офиса или сред болтовете, които поддържат безсмислените механизми на капитала.
Заплатената радост – съботите и неделите и годишната отпуска, е като платената любов. Уж е такова, ама нещо липсва.
Стотици теории изпълват книги, памфлети и други революционни писания. Ние трябва да правим това, да вършим онова, да виждаме нещата по начина по който този или онзи каза, защото те са истинските разбирачи на нова или онова нещо от миналото.
Дори трябва да държим тези книги близо до нас. Ако ги нямаме е съмнително. Полезно е да ги държим под ръка за всеки случай. Те са тежки и винаги можем да ги хвърлим в лицето на някоя неприятност. Не е нещо ново, но въпреки това, здравословно потвърждение за валидността на революционните текстове от миналото (и настоящето).
Няма нищо за радостта в тези томове. Строгостта на манастира не може да се сравни с атмосферата, която витае в техните страници. Техните автори, свещеници на революцията на отмъщението и наказанието, използват времето си да претеглят вина и възмездие. Нещо повече, тези светци в джинси са дали обет за целомъдрие, очакват същото от другите и го налагат. Те искат да бъдат възнаградени за тяхната саможертва. Първо изоставят комфортната среда на техния класов произход, след това поставят своите възможности на разположение на нямащите.
Те свикват да използват думи, които не са техни и пушат цигари на маси с мръсни покривки и неоправени легла. За да може най-накрая някой да ги слуша.
Те мечтаят за подредени революции, спретнато написани принципи, анархия без турболенции. Ако нещата поемат по различен път, те започват да крещят за правокации, достатъчно силно за да забележи полицията.
Революционерите са набожни хора, революцията не е.
Няма коментари:
Публикуване на коментар