Въоръжена радост, I глава
Въоръжена радост, II глава
Въоръжена радост, III глава
Въоръжена радост, IV глава
Въоръжена радост, V глава
Докато сте този, който хвърля топката всичко е умение и лесна победа, само когато внезапно станете този, който хваща топката хвърлена от вечния играч срещу вас, срещу вашия център, с всичката си сила, по една от тези арки на божествените строители на мостове, само тогава сте способни да хванете силата не само ваша, но и на целия свят. (Rilke)
VI глава
Всички вярваме, че сме изпитвали радост. Всеки един от нас вярва, че сме били щастливи поне веднъж през живота си. Само, че това радостно преживяване е било пасивно. Случвало се е да се радваме на самите себе си. Не може да „желаем” радост, така както не можем да задължаваме радостта да се появява, когато искаме.
Цялото това разделяне между нас и радостта зависи от „разделянето” от самите себе си, разделени на две от процеса на експлоатация.
Ние работим през цялата година за да имаме „радост” през празничните дни. Когато те дойдат ние се чувстваме „задължени” да „се наслаждаваме” на факта, че сме в почивка. Форма на мъчение като всяко друго. Същото е и за неделите. Ужасен ден. Разреждането на илюзията за свободно време ни показва празнотата на меркантилния спектакъл в който живеем. Същият празен поглед върху наполовина празната чаша, телевизионния екран, футболния мач, дозата хероин, екрана в киното, пътните задръствания, неоновите светлини, къщите-полуфабрикати, които завършват убийството на пейзажа.
Да търсиш „радост” в дълбините на който и да е от многото форми на капиталистическия спектакъл е истинска лудост. Но това е точно, което капиталът иска. Прекарването на свободното време програмирано от нашите експлоататори е убийствено. Кара те да искаш да отиваш на работа.
Не може да дойде истинска радост от рационалния механизъм на капиталистическата експлоатация. Радостта няма фиксирани правила за да я категоризираме. Дори и така, ние трябва да сме способни да я желаем. В противен случай ще сме загубени.
Търсенето на радост е съзнателно действие, ясен отказ на фиксираните условия на капитала и неговите ценности. Първият от тези откази е този на работата като стойност. Търсенето на радост може да дойде само чрез търсенето на игра.
Така играта значи нещо различно на това което сме свикнали да я наричаме в измерението на капитала. Като истинската бездейност, игра която се противопоставя на отговорностите на живота е изкуствена, изкривена картина на това което е наистина. В настоящия етап на сблъсък, играта е оръжие.
Със странна ирония ролите се разменят. Ако живота е нещо сериозно, смъртта е една илюзия в смисъла, че докато живеем смъртта не съществува. Сега, царуването на смъртта т.е. царуването на капитала, което отрича самата същност на човешките същества и ни редуцира до „неща”, изглежда много сериозно, методично и дисциплинирано. Но неговият прогресивен пароксизъм, неговата етична строгост, неговата обсебеност да „прави”, всичко крие голяма илюзия: пълната празнота на стоковия спектакъл, празнотата на неопределеното натрупване и абсурда на експлоатацията. Така, че великата сериозност на света на работата и производството крие тотална липса на сериозност.
Точно на обратното, отказът от този глупав свят, преследването на щастие, на мечтите, на утопията, и обвинено за „липса на сериозност”, крие най-сериозното нещо в живота, отхвърлянето на смъртта.
Във физическата конфронтация с капитала играта може да заеме различни форми дори от тази страна на оградата. Много неща могат да бъдат направени „на игра”, макар много от нещата, които правим, ги правим много „сериозно” носейки маската на смъртта, която сме взели на заем от капитала. Играта се характеризира от жизнения импулс който е винаги нов, винаги в движение. Действайки така както играем, ние зареждаме нашите действия с този импулс. Ние се освобождаваме от смъртта. Играта ни кара да се чувстваме живи. Дава ни вълнение в живота. В другия модел на поведение ние правим всичко сякаш сме задължени, сякаш трябва да го направим.
Във винаги новото вълнение от играта, изцяло обратно на отчуждението и лудостта на капитала, ние сме способни да идентифицираме радостта. Тук лежи възможността да скъсаме със стария свят и да се идентифицираме с новите цели, ценности и нужди. Дори ако радостта не може да бъде определена като човешка цел, тя със сигурност е привилегированото измерение, което прави сблъсъка с капитала различен, когато е търсен преднамерено.
VI глава
Всички вярваме, че сме изпитвали радост. Всеки един от нас вярва, че сме били щастливи поне веднъж през живота си. Само, че това радостно преживяване е било пасивно. Случвало се е да се радваме на самите себе си. Не може да „желаем” радост, така както не можем да задължаваме радостта да се появява, когато искаме.
Цялото това разделяне между нас и радостта зависи от „разделянето” от самите себе си, разделени на две от процеса на експлоатация.
Ние работим през цялата година за да имаме „радост” през празничните дни. Когато те дойдат ние се чувстваме „задължени” да „се наслаждаваме” на факта, че сме в почивка. Форма на мъчение като всяко друго. Същото е и за неделите. Ужасен ден. Разреждането на илюзията за свободно време ни показва празнотата на меркантилния спектакъл в който живеем. Същият празен поглед върху наполовина празната чаша, телевизионния екран, футболния мач, дозата хероин, екрана в киното, пътните задръствания, неоновите светлини, къщите-полуфабрикати, които завършват убийството на пейзажа.
Да търсиш „радост” в дълбините на който и да е от многото форми на капиталистическия спектакъл е истинска лудост. Но това е точно, което капиталът иска. Прекарването на свободното време програмирано от нашите експлоататори е убийствено. Кара те да искаш да отиваш на работа.
Не може да дойде истинска радост от рационалния механизъм на капиталистическата експлоатация. Радостта няма фиксирани правила за да я категоризираме. Дори и така, ние трябва да сме способни да я желаем. В противен случай ще сме загубени.
Търсенето на радост е съзнателно действие, ясен отказ на фиксираните условия на капитала и неговите ценности. Първият от тези откази е този на работата като стойност. Търсенето на радост може да дойде само чрез търсенето на игра.
Така играта значи нещо различно на това което сме свикнали да я наричаме в измерението на капитала. Като истинската бездейност, игра която се противопоставя на отговорностите на живота е изкуствена, изкривена картина на това което е наистина. В настоящия етап на сблъсък, играта е оръжие.
Със странна ирония ролите се разменят. Ако живота е нещо сериозно, смъртта е една илюзия в смисъла, че докато живеем смъртта не съществува. Сега, царуването на смъртта т.е. царуването на капитала, което отрича самата същност на човешките същества и ни редуцира до „неща”, изглежда много сериозно, методично и дисциплинирано. Но неговият прогресивен пароксизъм, неговата етична строгост, неговата обсебеност да „прави”, всичко крие голяма илюзия: пълната празнота на стоковия спектакъл, празнотата на неопределеното натрупване и абсурда на експлоатацията. Така, че великата сериозност на света на работата и производството крие тотална липса на сериозност.
Точно на обратното, отказът от този глупав свят, преследването на щастие, на мечтите, на утопията, и обвинено за „липса на сериозност”, крие най-сериозното нещо в живота, отхвърлянето на смъртта.
Във физическата конфронтация с капитала играта може да заеме различни форми дори от тази страна на оградата. Много неща могат да бъдат направени „на игра”, макар много от нещата, които правим, ги правим много „сериозно” носейки маската на смъртта, която сме взели на заем от капитала. Играта се характеризира от жизнения импулс който е винаги нов, винаги в движение. Действайки така както играем, ние зареждаме нашите действия с този импулс. Ние се освобождаваме от смъртта. Играта ни кара да се чувстваме живи. Дава ни вълнение в живота. В другия модел на поведение ние правим всичко сякаш сме задължени, сякаш трябва да го направим.
Във винаги новото вълнение от играта, изцяло обратно на отчуждението и лудостта на капитала, ние сме способни да идентифицираме радостта. Тук лежи възможността да скъсаме със стария свят и да се идентифицираме с новите цели, ценности и нужди. Дори ако радостта не може да бъде определена като човешка цел, тя със сигурност е привилегированото измерение, което прави сблъсъка с капитала различен, когато е търсен преднамерено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар