Въоръжена радост, I глава
Въоръжена радост, II глава
Хората, ако не могат да постигнат каквото е нужно, се заемат с каквото е безполезно (Goethe)
III глава
Човекът има нужда от много неща.
Това обикновено го приемат така – човека има нужди, които е длъжен да задоволи.
По този начин хората са трансформирани от исторически детерминирани единици в една двойственост (средства и цел едновременно). Те се реализират чрез задоволяването на своите нужди (примерно чрез работа), така че стават инструмент за собствената си реализация.
Всеки може да види колко много митология се крие в твърдения като това. Ако човек се разграничава от природата чрез работата, как може да се реализира в удовлетворението на неговите нужди? За да направи това, той трябва вече да е станал човек, тоест реализирал нуждите си, което значи, че няма нужда да работи.
Основните стоки имат дълбоко символично съдържание. Те стават отправна точка, мерна единица, обменна стойност. Спектакълът започва. Ролите са разпределени и се репродуцират до безкрайност. Актьорите продължават да играят техните роли без някакви конкретни модификации.
Задоволяването на нуждите не става нищо повече от рефлекс, маргинален ефект. Това, което има значение е трансформацията на хората в „неща”, и всичко друго заедно с тях. Природата става „нещо”. Използвана, тя е развалена, заедно с човешките жизнени инстинкти. Пропаст се отваря между човека и природата. Тя трябва да бъде запълнена и разширението на стоковия пазар служи за това. Спектакълът се разраства дотолкова, че поглъща себе си, заедно със своите противоречия. Сцената и публиката влизат в едно измерение, предлагайки се за едно по-високо, по-широко ниво на същия спектакъл и така до безкрай.
Всеки, който избегне стоковия код, не става предметен и изпада „извън” областта на спектакъла. Те се сочат с пръст. Те са обградени от телена ограда. Ако откажат алтернативна форма на систематизация, те са криминализирани. Те определено са луди! Забранено е да отказват илюзията в свят базиращ реалността на илюзия, конкретиката на нереалността.
Капиталът управлява спектакъла според законите на натрупването. Но нищо не може да се натрупва до безкрайност. Дори и капиталът. Количественият процес в абсолютна стойност е илюзия, количествена илюзия, ако искаме да бъдем точни. Шефовете го разбират перфектно. Експлоатацията приема различни форми и идеологически модели точно за да осигури това натрупване по качествено нови начини, защото не може да продължи безкрайно в количествен аспект.
Фактът, че целият процес става пародиен и илюзорен няма голямо значение за капитала, защото той е този, който държи юздите и определя правилата. Ако трябва да продава илюзии за реалност и това носи пари, тогава нека просто продължи без да задава много въпроси. Експлоатираните са тези, които плащат сметката. Така, че техен е проблема да видят номера и да се притесняват как да разпознаят реалното. За капитала нещата са чудесни както са си в момента, макар да са базирани на най-голямото фокусническо шоу в света. Експлоатираните едва ли не чувстват носталгия за тази измама. Те са израснали със своите вериги и са се привързали към тях. Сега и тогава те имат фантазии за пленителни въстания и кървави бани, тогава те позволяват да бъдат завладени от речите на новите политически лидери. Революционната партия удължава илюзията до хоризонти, които никога не може да достигне сама. Количествената илюзия нараства.
Експлоатираните се събират, преброяват се, извличат своите заключения. Яростните лозунги карат сърцето на буржоата да прескочи един удар. Колкото по-голяма е бройката, толкова по-въодушевено подскачат лидерите и стават по-настоятелни. Те чертаят велики програми за вземането на властта. Тази нова сила се подготвя да се настани в това, което е останало от старата. Призракът на Бонапард се смее доволно.
Разбира се, дълбоки промени се залагат в кода на илюзиите. Но всичко трябва да бъде дадено към символа на количественото натрупване. Нуждите на революцията се увеличават с нарастване на силите. По същия начин лихвата на социалната печалба заемаща мястото на частната печалба трябва да нараства. Така, че капиталът навлиза в нова, илюзорна зрелищна фаза. Старите нужди се слагат настойчиво под нови етикети. Богът на продукцията продължава да властна необеспокоено.
Колко хубаво е да се преброяваме. Кара ни да се чувстваме силни. Синдикатите се преброяват. Партиите се препрояват. Шефовете се преброяват. Ние също. Едно-две-три.
И когато спрем се стараем нещата да останат същите. Ако промяната не може да бъде избегната, ще се опитаме да я извършим без да обезпокоим някого. През призраците лесно се преминава.
И преди и сега политиката идва на преден план. Капиталът често намира хитри решения. Социалният мир ни удря. Тишината на гробищата. Илюзията се разпростира до такава степен, че спектакълът поглъща почти всички налични сили. Без звук. Капиталистическата машина започва да разколебава Революционера. Включването е преоткрито. Това се случи в 68-а. Очите на всички почти изскочиха от орбитите. Всеки бе крайно свиреп. Листовки имаше навсякъде. Планини от листовки, брошури и книги. Старите идеологически противници се подравниха като войници. Дори анархистите се преоткриха. И те направиха това исторически, според нуждите на момента. Но всички схващаха бавно. Анархистите също. Някои хора се събудиха от своя сън и оглеждайки се за пространство и въздух за дишане, видяха анархистите и си казаха, най-накрая искам да бъда с тях. Скоро осъзнаха грешката си. Нещата не вървяха както трябваше да вървят. И те избягаха. Те се затвориха в себе си. Приеха играта на капитала. И ако не я приемаха, бяха наказвани, дори от анархистите. Машината на 1958 произведе най-добрия граждански служител на новата техно-бюрократична Държава. Но също произведе и своите антитела. Процесът на количествените илюзии стана очевиден.
Стана очевидно, че конфронтацията на ниво продукция е неефективна. Завземете фабриките и полята, училищата и кварталите и приложете самоуправление прокламираха старите революционни анархисти. Ние ще унищожим властта във всичките и форми, те добавяха. Но без да стигнем до корените на проблема. Макар и наясно с неговите тежест и размер, те предпочитаха да го игнорират, възлагайки своите надежди на съзидателната спонтанност на революцията. Но междувременно искаха да запазят контрол над продукцията. Каквото и да стане, каквито и съзидателни форми да приеме революцията, ние трябва да вземем средствата за производство, те настояваха. В противен случай врагът ще ни победи на това ниво. И така те започнаха да приемат всякакви компромиси. Това завърши със създаването на друг, дори по-ужасен спектакъл.
А зрелищната илюзия си има собствени правила. Всеки който иска да я ръководи, трябва да се съобразява с тях. Трябва да ги познават и прилагат, да се кълнат в тях. Първото е, че производството влияе на всичко. Ако не произвеждаш, не си човек, революцията не е за теб. Защо да толерираме паразити ? Трябва ли да ходим на работа заради тях ? Освен това, няма ли всички тези хора с неясни идеи и правещи каквото си искат, да бъдат „обективно” полезни на контрареволюцията ? Ами, ако е така да ги атакуваме веднага. Ние знаем кои са нашите съюзници. Нека организираме нашите специфични организации. Да обучим дейци, които знаят техниките на борбата в местата за производство. Тези които произвеждат ще направят революцията. Ние просто ще бъдем там за да внимаваме да не направят нещо глупаво.
Не, това всичко е грешно. Как ще можем да ги спрем да правят грешки ? На зрелищното ниво на организация има някои, които са способни да правят повече шум отколкото ние правим. И те не се задъхват. Борбата на работното място. Борбата за защита на работните места. Борбата за производството.
Кога ще излезем от затворения кръг ? Кога ще престанем да си хапем опашките ?
Това обикновено го приемат така – човека има нужди, които е длъжен да задоволи.
По този начин хората са трансформирани от исторически детерминирани единици в една двойственост (средства и цел едновременно). Те се реализират чрез задоволяването на своите нужди (примерно чрез работа), така че стават инструмент за собствената си реализация.
Всеки може да види колко много митология се крие в твърдения като това. Ако човек се разграничава от природата чрез работата, как може да се реализира в удовлетворението на неговите нужди? За да направи това, той трябва вече да е станал човек, тоест реализирал нуждите си, което значи, че няма нужда да работи.
Основните стоки имат дълбоко символично съдържание. Те стават отправна точка, мерна единица, обменна стойност. Спектакълът започва. Ролите са разпределени и се репродуцират до безкрайност. Актьорите продължават да играят техните роли без някакви конкретни модификации.
Задоволяването на нуждите не става нищо повече от рефлекс, маргинален ефект. Това, което има значение е трансформацията на хората в „неща”, и всичко друго заедно с тях. Природата става „нещо”. Използвана, тя е развалена, заедно с човешките жизнени инстинкти. Пропаст се отваря между човека и природата. Тя трябва да бъде запълнена и разширението на стоковия пазар служи за това. Спектакълът се разраства дотолкова, че поглъща себе си, заедно със своите противоречия. Сцената и публиката влизат в едно измерение, предлагайки се за едно по-високо, по-широко ниво на същия спектакъл и така до безкрай.
Всеки, който избегне стоковия код, не става предметен и изпада „извън” областта на спектакъла. Те се сочат с пръст. Те са обградени от телена ограда. Ако откажат алтернативна форма на систематизация, те са криминализирани. Те определено са луди! Забранено е да отказват илюзията в свят базиращ реалността на илюзия, конкретиката на нереалността.
Капиталът управлява спектакъла според законите на натрупването. Но нищо не може да се натрупва до безкрайност. Дори и капиталът. Количественият процес в абсолютна стойност е илюзия, количествена илюзия, ако искаме да бъдем точни. Шефовете го разбират перфектно. Експлоатацията приема различни форми и идеологически модели точно за да осигури това натрупване по качествено нови начини, защото не може да продължи безкрайно в количествен аспект.
Фактът, че целият процес става пародиен и илюзорен няма голямо значение за капитала, защото той е този, който държи юздите и определя правилата. Ако трябва да продава илюзии за реалност и това носи пари, тогава нека просто продължи без да задава много въпроси. Експлоатираните са тези, които плащат сметката. Така, че техен е проблема да видят номера и да се притесняват как да разпознаят реалното. За капитала нещата са чудесни както са си в момента, макар да са базирани на най-голямото фокусническо шоу в света. Експлоатираните едва ли не чувстват носталгия за тази измама. Те са израснали със своите вериги и са се привързали към тях. Сега и тогава те имат фантазии за пленителни въстания и кървави бани, тогава те позволяват да бъдат завладени от речите на новите политически лидери. Революционната партия удължава илюзията до хоризонти, които никога не може да достигне сама. Количествената илюзия нараства.
Експлоатираните се събират, преброяват се, извличат своите заключения. Яростните лозунги карат сърцето на буржоата да прескочи един удар. Колкото по-голяма е бройката, толкова по-въодушевено подскачат лидерите и стават по-настоятелни. Те чертаят велики програми за вземането на властта. Тази нова сила се подготвя да се настани в това, което е останало от старата. Призракът на Бонапард се смее доволно.
Разбира се, дълбоки промени се залагат в кода на илюзиите. Но всичко трябва да бъде дадено към символа на количественото натрупване. Нуждите на революцията се увеличават с нарастване на силите. По същия начин лихвата на социалната печалба заемаща мястото на частната печалба трябва да нараства. Така, че капиталът навлиза в нова, илюзорна зрелищна фаза. Старите нужди се слагат настойчиво под нови етикети. Богът на продукцията продължава да властна необеспокоено.
Колко хубаво е да се преброяваме. Кара ни да се чувстваме силни. Синдикатите се преброяват. Партиите се препрояват. Шефовете се преброяват. Ние също. Едно-две-три.
И когато спрем се стараем нещата да останат същите. Ако промяната не може да бъде избегната, ще се опитаме да я извършим без да обезпокоим някого. През призраците лесно се преминава.
И преди и сега политиката идва на преден план. Капиталът често намира хитри решения. Социалният мир ни удря. Тишината на гробищата. Илюзията се разпростира до такава степен, че спектакълът поглъща почти всички налични сили. Без звук. Капиталистическата машина започва да разколебава Революционера. Включването е преоткрито. Това се случи в 68-а. Очите на всички почти изскочиха от орбитите. Всеки бе крайно свиреп. Листовки имаше навсякъде. Планини от листовки, брошури и книги. Старите идеологически противници се подравниха като войници. Дори анархистите се преоткриха. И те направиха това исторически, според нуждите на момента. Но всички схващаха бавно. Анархистите също. Някои хора се събудиха от своя сън и оглеждайки се за пространство и въздух за дишане, видяха анархистите и си казаха, най-накрая искам да бъда с тях. Скоро осъзнаха грешката си. Нещата не вървяха както трябваше да вървят. И те избягаха. Те се затвориха в себе си. Приеха играта на капитала. И ако не я приемаха, бяха наказвани, дори от анархистите. Машината на 1958 произведе най-добрия граждански служител на новата техно-бюрократична Държава. Но също произведе и своите антитела. Процесът на количествените илюзии стана очевиден.
Стана очевидно, че конфронтацията на ниво продукция е неефективна. Завземете фабриките и полята, училищата и кварталите и приложете самоуправление прокламираха старите революционни анархисти. Ние ще унищожим властта във всичките и форми, те добавяха. Но без да стигнем до корените на проблема. Макар и наясно с неговите тежест и размер, те предпочитаха да го игнорират, възлагайки своите надежди на съзидателната спонтанност на революцията. Но междувременно искаха да запазят контрол над продукцията. Каквото и да стане, каквито и съзидателни форми да приеме революцията, ние трябва да вземем средствата за производство, те настояваха. В противен случай врагът ще ни победи на това ниво. И така те започнаха да приемат всякакви компромиси. Това завърши със създаването на друг, дори по-ужасен спектакъл.
А зрелищната илюзия си има собствени правила. Всеки който иска да я ръководи, трябва да се съобразява с тях. Трябва да ги познават и прилагат, да се кълнат в тях. Първото е, че производството влияе на всичко. Ако не произвеждаш, не си човек, революцията не е за теб. Защо да толерираме паразити ? Трябва ли да ходим на работа заради тях ? Освен това, няма ли всички тези хора с неясни идеи и правещи каквото си искат, да бъдат „обективно” полезни на контрареволюцията ? Ами, ако е така да ги атакуваме веднага. Ние знаем кои са нашите съюзници. Нека организираме нашите специфични организации. Да обучим дейци, които знаят техниките на борбата в местата за производство. Тези които произвеждат ще направят революцията. Ние просто ще бъдем там за да внимаваме да не направят нещо глупаво.
Не, това всичко е грешно. Как ще можем да ги спрем да правят грешки ? На зрелищното ниво на организация има някои, които са способни да правят повече шум отколкото ние правим. И те не се задъхват. Борбата на работното място. Борбата за защита на работните места. Борбата за производството.
Кога ще излезем от затворения кръг ? Кога ще престанем да си хапем опашките ?
Няма коментари:
Публикуване на коментар