Въоръжена радост, I глава
Въоръжена радост, II глава
Въоръжена радост, III глава
Въоръжена радост, IV глава
Летните нощи са тежки. Спи се лошо в малките стаи. Това е в навечерието на Гилотината (Zo d’Axa))
V глава
Експлоатираните също намират време за да играят. Но тяхната игра не е радост. Това е ужасен ритуал. Очакваща смърт. Временно прекратяване на работата с цел да се отслаби напрежението натрупано по време на производството. В илюзорния свят на стоките, играта също е илюзия. Ние си представяме, че играем, докато всичко което наистина правим е монотонно да повтаряме ролите определени ни от капитала.
Когато осъзнаем процеса на експлоатация, първото нещо което ни връхлита е чувството за отмъщение, радостта е последното. Освобождението се разглежда като поправяне на баланса, който е бил нарушен от пороците на капитализма, а не като създаване на свят за игра на мястото на света за работа.
Това е първата фаза на атаката срещу шефовете. Фазата на непосредственото чувство. Това което ни удря са веригите, камшика, затворническите стени, сексуалните и расови бариери. Всичко трябва да бъде разрушено. Така, че ние удряме врага за да го накараме да си плати.
През нощта на гилотината основите за нов спектакъл са положени. Капиталът възвръща сили: първо падат главите на шефовете, после тези на революционерите.
Невъзможно е да се направи революция само с гилотината. Отмъщението е предверието, което води към властта. Всеки, който иска да отмъщава има нужда от лидер. Лидер, който ще ги изведе до победа и ще възстанови наранената справедливост. И всеки, който реве за мъст, жадува да притежава това което е взето от тях. Чак до великата абстракция, присвояването на придадената стойност. Светът на бъдещето трябва да е такъв в който всеки работи. Чудесно! Явно ще наложим робство на всеки с изключение на тези, които го карат да функционира и които, точно заради тази причина, стават новите шефове.
Без значение за какво, шефовете трябва да „платят” за техните прегрешения. Много добре! Ние ще пренесем християнската етика за грях, съд и възмездие в революцията. Както и концепциите за „дълг” и „разплата”, които са с ясно търговски произход.
Това всичко е част от спектакъла. Дори, когато не е ръководено от властта директно, то може лесно да бъде превзето. Смяната на ролите е една от техниките в драмата.
Може да бъде необходимо да атакуваме използвайки оръжията на отмъщението в определен момент в класовата борба. Моментът може да няма други оръжия. Така, че това ще бъде момента на гилотината. Но революционерите трябва да са наясно с ограниченията на едни такива оръжия. Те не трябва да се самозаблуждават и да заблуждават други.
В параноидната рамка на рационална машина каквато е капитализма, идеята за революция на отмъщението може дори да стане част от спектакъла, след като постоянно се адаптира. Движението за производството изглежда е създадено благодарение на благословията на икономическата наука, но в реалността е базирано на илюзорната антропология на разделянето на задачите.
Няма удоволствие в работата, дори ако сам си си шеф. Революцията не може да бъде редуцирана до просто преустройство на работата. Не само по себе си. Няма удоволствие в жертвата, смъртта и отмъщението. Така както няма удоволствие да се преброяваме. Аритметиката е отрицание на радостта.
Всеки, който желае да живее, не произвежда смърт. Моментно приемане на гилотината води до нейната институционализация. Но в същото време всеки, който обича живота, не прегръща своя експлоататор. Ако направят това, то ще покаже, че те са против живота за сметка на жертвата, само-наказанието, работата и смъртта.
В гробището на работата, вековете експлоатация са натрупали огромна планина отмъщение. Лидерите на революцията седят на тази планина невъзмутимо. Те изучават най-добрия начин да извлекат полза от нея. Затова импулсите на отмъщението трябва да се адресират срещу интересите на новата властова каста, символите и знамената им, лозунгите и сложните им анализи. Идеологическият апарат прави всичко, което е необходимо. Етиката на работата прави това възможно. Всеки, който се възхищава на работата и иска да вземе средствата за производство, не иска нещата да стават сляпо. Те знаят, че шефовете имат силна организация на тяхна страна за да накарат експлоатацията да работи. Те мислят, че една също толкова силна и перфектна организация ще направи свободата възможна. Производството трябва да се запази на всяка цена.
Каква измама. Работната етика е християнската етика на жертвата, етиката на шефовете благодарение на която кланетата в историята се надминават едно друго с обезпокоителна последователност.
Тези хора не могат да схванат, че ще бъде възможно да не се произвежда излишък и някой може да откаже да го прави. Възможно е да поддържаме нечие желание да не произвежда и по този начин борейки се едновременно срещу икономическите структури на шефовете и идеологическите, които са се просмукали в цялата западна мисъл.
Жизненоважно е да разберем, че работната етика е основа на количествения революционен проект. Аргументите срещу работата щяха да са безсмислени ако бяха направени от революционни организации с тяхната логика за количествено нарастване.
Замяната на работната етика с естетическата радост няма да значи край на живота както много обезпокоени другари казват. На въпроса „какво ще ядем?”, някой доста лесно може да отговори: „каквото произведем”. Самото производството повече няма да бъде измерението в което човека се определя, както това ще се отнася за сферата на забавлението. Някой може да произвежда като нещо различно от природата, после да се присъедини с него като нещо, което е природно само по себе си. Така че ще бъде възможно да спре работа във всеки момент, когато има достатъчно. Само радостта ще бъде неконтролируема. Сила непозната на цивилизованата ларва, която населява нашата ера. Сила, която ще умножи креативния импулс на революцията хиляди пъти.
Социалното богатство на комунистическия свят няма да се мери с натрупването на добавена стойност, дори ако се управлява от малцинство което се нарича партия на пролетариата. Тази ситуация произвежда власт и отрича основните принципи на анархията. Комунисткото социално богатство идва от потенциала на живота, който идва след революцията.
Качествено, не количествено натрупване трябва да замени капиталистическото натрупване. Революцията на живота заема мястото на икономическата революция, продуктивния потенциал заема мястото на кристализираната продукция, радостта заема мястото на спектакъла. Отричането на зрелищния пазар за капиталистически илюзии ще създаде друг вид обмяна. От въображаемата количествена към истинската качествена. Обмяната на стоки няма да е базирана на предмети и тяхната илюзорна ценност, а на тяхното значение за живота. И това трябва да е за живота, не за смъртта. Така че тези предмети ще са ограничени до точния момент в който се обменят и тяхната важност ще варира в зависимост от ситуацията.
Един и същ обект може да има коренно различна „стойност”. Ще бъде олицетворен. Нищо общо с продукцията каквато я знаем сега в измерението на капитала. Обмяната сама по себе си ще има различно значение погледната през отказа за безкрайно производство.
Няма такова нещо като освободен труд. Няма такова нещо като интегриран труд. Това което съществува е разделението на труда и продажбата на работна сила т.е. капиталистическият свят на производството. Революцията е отрицанието на труда и приемането на радостта. Всеки опит за налагане на идеята за работа, „честна работа”, работа без експлоатация, „сам да си си шеф” е мистификация.
Концепцията за самоуправление на продукцията е валидна само като форма на борба срещу капитализма, фактически не може да бъде отделена от идеята за самоуправление на борбата. Ако борбата приключи, самоуправлението не се превръща в нищо друго от самоуправление на собствената експлоатация. Ако борбата е победна самоуправлението на продукцията става излишно, защото след революцията организацията на производството е излишна.
Когато осъзнаем процеса на експлоатация, първото нещо което ни връхлита е чувството за отмъщение, радостта е последното. Освобождението се разглежда като поправяне на баланса, който е бил нарушен от пороците на капитализма, а не като създаване на свят за игра на мястото на света за работа.
Това е първата фаза на атаката срещу шефовете. Фазата на непосредственото чувство. Това което ни удря са веригите, камшика, затворническите стени, сексуалните и расови бариери. Всичко трябва да бъде разрушено. Така, че ние удряме врага за да го накараме да си плати.
През нощта на гилотината основите за нов спектакъл са положени. Капиталът възвръща сили: първо падат главите на шефовете, после тези на революционерите.
Невъзможно е да се направи революция само с гилотината. Отмъщението е предверието, което води към властта. Всеки, който иска да отмъщава има нужда от лидер. Лидер, който ще ги изведе до победа и ще възстанови наранената справедливост. И всеки, който реве за мъст, жадува да притежава това което е взето от тях. Чак до великата абстракция, присвояването на придадената стойност. Светът на бъдещето трябва да е такъв в който всеки работи. Чудесно! Явно ще наложим робство на всеки с изключение на тези, които го карат да функционира и които, точно заради тази причина, стават новите шефове.
Без значение за какво, шефовете трябва да „платят” за техните прегрешения. Много добре! Ние ще пренесем християнската етика за грях, съд и възмездие в революцията. Както и концепциите за „дълг” и „разплата”, които са с ясно търговски произход.
Това всичко е част от спектакъла. Дори, когато не е ръководено от властта директно, то може лесно да бъде превзето. Смяната на ролите е една от техниките в драмата.
Може да бъде необходимо да атакуваме използвайки оръжията на отмъщението в определен момент в класовата борба. Моментът може да няма други оръжия. Така, че това ще бъде момента на гилотината. Но революционерите трябва да са наясно с ограниченията на едни такива оръжия. Те не трябва да се самозаблуждават и да заблуждават други.
В параноидната рамка на рационална машина каквато е капитализма, идеята за революция на отмъщението може дори да стане част от спектакъла, след като постоянно се адаптира. Движението за производството изглежда е създадено благодарение на благословията на икономическата наука, но в реалността е базирано на илюзорната антропология на разделянето на задачите.
Няма удоволствие в работата, дори ако сам си си шеф. Революцията не може да бъде редуцирана до просто преустройство на работата. Не само по себе си. Няма удоволствие в жертвата, смъртта и отмъщението. Така както няма удоволствие да се преброяваме. Аритметиката е отрицание на радостта.
Всеки, който желае да живее, не произвежда смърт. Моментно приемане на гилотината води до нейната институционализация. Но в същото време всеки, който обича живота, не прегръща своя експлоататор. Ако направят това, то ще покаже, че те са против живота за сметка на жертвата, само-наказанието, работата и смъртта.
В гробището на работата, вековете експлоатация са натрупали огромна планина отмъщение. Лидерите на революцията седят на тази планина невъзмутимо. Те изучават най-добрия начин да извлекат полза от нея. Затова импулсите на отмъщението трябва да се адресират срещу интересите на новата властова каста, символите и знамената им, лозунгите и сложните им анализи. Идеологическият апарат прави всичко, което е необходимо. Етиката на работата прави това възможно. Всеки, който се възхищава на работата и иска да вземе средствата за производство, не иска нещата да стават сляпо. Те знаят, че шефовете имат силна организация на тяхна страна за да накарат експлоатацията да работи. Те мислят, че една също толкова силна и перфектна организация ще направи свободата възможна. Производството трябва да се запази на всяка цена.
Каква измама. Работната етика е християнската етика на жертвата, етиката на шефовете благодарение на която кланетата в историята се надминават едно друго с обезпокоителна последователност.
Тези хора не могат да схванат, че ще бъде възможно да не се произвежда излишък и някой може да откаже да го прави. Възможно е да поддържаме нечие желание да не произвежда и по този начин борейки се едновременно срещу икономическите структури на шефовете и идеологическите, които са се просмукали в цялата западна мисъл.
Жизненоважно е да разберем, че работната етика е основа на количествения революционен проект. Аргументите срещу работата щяха да са безсмислени ако бяха направени от революционни организации с тяхната логика за количествено нарастване.
Замяната на работната етика с естетическата радост няма да значи край на живота както много обезпокоени другари казват. На въпроса „какво ще ядем?”, някой доста лесно може да отговори: „каквото произведем”. Самото производството повече няма да бъде измерението в което човека се определя, както това ще се отнася за сферата на забавлението. Някой може да произвежда като нещо различно от природата, после да се присъедини с него като нещо, което е природно само по себе си. Така че ще бъде възможно да спре работа във всеки момент, когато има достатъчно. Само радостта ще бъде неконтролируема. Сила непозната на цивилизованата ларва, която населява нашата ера. Сила, която ще умножи креативния импулс на революцията хиляди пъти.
Социалното богатство на комунистическия свят няма да се мери с натрупването на добавена стойност, дори ако се управлява от малцинство което се нарича партия на пролетариата. Тази ситуация произвежда власт и отрича основните принципи на анархията. Комунисткото социално богатство идва от потенциала на живота, който идва след революцията.
Качествено, не количествено натрупване трябва да замени капиталистическото натрупване. Революцията на живота заема мястото на икономическата революция, продуктивния потенциал заема мястото на кристализираната продукция, радостта заема мястото на спектакъла. Отричането на зрелищния пазар за капиталистически илюзии ще създаде друг вид обмяна. От въображаемата количествена към истинската качествена. Обмяната на стоки няма да е базирана на предмети и тяхната илюзорна ценност, а на тяхното значение за живота. И това трябва да е за живота, не за смъртта. Така че тези предмети ще са ограничени до точния момент в който се обменят и тяхната важност ще варира в зависимост от ситуацията.
Един и същ обект може да има коренно различна „стойност”. Ще бъде олицетворен. Нищо общо с продукцията каквато я знаем сега в измерението на капитала. Обмяната сама по себе си ще има различно значение погледната през отказа за безкрайно производство.
Няма такова нещо като освободен труд. Няма такова нещо като интегриран труд. Това което съществува е разделението на труда и продажбата на работна сила т.е. капиталистическият свят на производството. Революцията е отрицанието на труда и приемането на радостта. Всеки опит за налагане на идеята за работа, „честна работа”, работа без експлоатация, „сам да си си шеф” е мистификация.
Концепцията за самоуправление на продукцията е валидна само като форма на борба срещу капитализма, фактически не може да бъде отделена от идеята за самоуправление на борбата. Ако борбата приключи, самоуправлението не се превръща в нищо друго от самоуправление на собствената експлоатация. Ако борбата е победна самоуправлението на продукцията става излишно, защото след революцията организацията на производството е излишна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар